Нина Георге - Любов в Бретан

Жанреми и Мариане слязоха в кухнята още в пет сутринта, за да приготвят всичко необходимо. Вечерта щяха да поднесат на гостите палачинки от елда и сайдер, стекове и агнешки котлети, скариди и киш, рибена чорба и омар, сирена и лавандулов сладолед, агнешко за местните и стриди, стриди и пак стриди за туристите.

Зад импровизираната готварна под открито небе Падриг вече помагаше на Жанреми да подрежда масите. Лорин редеше на бара бутилки с ламбиг, калвадос, перно, пастис, шампанско, розе, бретонска бира, мускадет и всякакви червени вина.

Мадам Еколие не беше особено доволна от Падриг: синът на местния зидар се интересуваше главно от запасите им от алкохол и предпочиташе да си ги пие сам, вместо да ги сервира на гостите.

За съжаление, не бе успяла да намери друг помощник — всеки, когото попиташе, се оказваше ангажиран от Ален Поатие в Розбрас! А как само изглеждаше там: детски замък с трамплини, пиратски кораб, пак за децата, ледена скулптура на революционерката Мариан (оскъдно облечена, с изпъкнали гърди) и дъсчена танцова площадка с гирлянди в синьо-бяло-червено. Женевиев ругаеше.

Мариане отговаряше за разчистването, миенето на съдовете и изхранването на музикантите. Когато отнесе на господата на сцената багети и купи с котриада, тя едва не се спъна в инструментите на квинтета. Посочи въпросително бретонския кавал.

— Това е бомбард, мадам — обясни най-дребният от петимата мъже, кривокрак, с набръчкано лице. Вдигна кавала и засвири лека мелодия. Колегите му оставиха купите, грабнаха инструментите — акордеон, виола и бас китара — и подеха мелодията. Мариане се върна далеч назад във времето.

Озова се отново в Париж, в ярко осветената сестринска стая в болницата, и се заслуша в музиката от радиото. Музика, на която се танцува. Видя възрастни мъже да танцуват с млади жени, видя дълга трапеза, засмени деца и ябълкови дървета; видя слънцето, осветяващо морето на хоризонта, видя сини кепенци на прозорците на стари каменни къщи с покриви от сиви плочи.

Отвори очи и разбра, че споменът е станал действителност.

Тя стоеше под топлото слънце, заливана от вълни на безкрайна благодарност. Мъжете носеха традиционната носия за празник: кръгли черни кепета с копринена лента и пояси. И изпълняваха тази песен специално за нея.

Мариане се залюля леко, както през нощите на брега, когато се упражняваше с акордеона. Затвори очи и вдигна ръце, завъртя се в ритъма на музиката. Затанцува сама със себе си, остави се на звуците да я носят, да я вдигнат към небето, където никой не я дебнеше. Никой не питаше. Там всичко беше хубаво.

Спря да танцува едва когато музикантите оставиха инструментите. В сърцето ѝ цареше покой. Всички мрачни въпроси бяха изчезнали.

— Как се казвате? — попита цигуларят.

Тя им каза името си.

— Мариан! — въодушеви се музикантът. — Нашата велика дама, нашата любима, героинята на нашата република, на нашата революция и свобода. Господа, свободата танцува за нас!

— Да живее Мариан! — извикаха мъжете в хор и се поклониха.

Мариане се върна в кухнята с чувството, че е направила голяма крачка към истинския живот.

Въпреки че балът още не бе открит официално, в Ар Мор вече се бяха събрали постоянните гости: Мари-Клод, дъщеря ѝ Клодин в напреднала бременност, Пол и близначките, които внимателно наблюдаваха как Жанреми с бързи и Падриг с изнервящо бавни движения пълнеха бюфета.

Пол се наведе и нежно помилва издутия корем на Клодин.

— Не намирате ли, че Клодин изглежда великолепно така… бременна?

— Не искам да изглеждам великолепно. Искам да изглеждам тънка — изхленчи дъщерята на Мари-Клод.

— Защо, скъпа? Наистина изглеждаш прекрасно. Особено дупето ти — засмя се Мари-Клод.

— Това не е дупе, а задник! Закача се с мъжете, докато аз гледам на друга страна, и не мога да го спра.

Когато нощта се приближи към деня, цял Кердрук изпя Марсилезата. След последния такт музикантите преминаха към танго и кеят се превърна в цветна вихрушка от развени женски поли.

Пол седеше със скръстени ръце на терасата на Ар Мор и наблюдаваше Розен. Опряна на парапета, тя следеше с безизразно лице танцуващите двойки.

„Момчето“, както Пол наричаше младия ѝ съпруг, досега не бе танцувало с нея нито веднъж. Това със сигурност не ѝ харесваше. Розен обичаше да танцува, обожаваше аржентинското танго. Влагаше в тялото си всички любовни чувства, на които беше способна. Влагаше плахост, страст, страх и гордост.