Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Трябва да се обадим на няколко места. Ще се оправите ли, деца? — попита любезно Джаки.

Спиралата ѝ се беше разтекла в бръчиците около очите ѝ и оттам надолу по лицето. Кимнах.

— А вие? Ще се оправите ли? — попитах я.

— Честно, Рижи — очите ѝ се напълниха със сълзи, докато се опитваше да се усмихне заради мен. — Не зная.

Докато чакахме навън, господин Смит най-накрая се раздвижи от мястото си при асансьора и прекоси пространството до прозореца, който гледаше към стаята на Най. Надникна през щорите, следобедното слънце очерта тъмни ивици по лицето му. Още нямах сили да погледна Най, затова гледах него. Лицето му представляваше познато, безопасно място.

— Зле ли изглежда? — попитах.

— Знаеш, че никога не лъжа учениците си, Рижи. Нали? — отвърна той.

Кимнах.

— Изглежда зле — кимна към Наоми. — Мисля… мисля, че Роуз се нуждае от теб.

Когато накрая погледнах през прозореца, видях Роуз, стиснала юмруци към лицето си, с ококорени очи, а тялото ѝ видимо трепереше, докато гледаше безпомощната фигура в леглото.

Преди да се усетя, вече бях в стаята, сграбчих я за китката и я дръпнах към вратата.

— Не, не, не — противеше се тя, дърпайки ръката си от моята. — Не. Не можем да я оставим сама тук. Няма да я оставя сама. Погледни я, Рижи. Не бива да е сама.

— Роуз, хайде — казах аз. — Няма да сме ѝ от полза, ако откачим.

— Погледни я! — настоя Роуз.

И аз погледнах. Видях лицето ѝ — подуто, лилаво и сиво. Не можех да спра да я гледам, защото това лице беше толкова различно от онова, което познавах толкова добре. Трудно ми беше да повярвам, че е същият човек. Главата ѝ беше превързана, нямаше и следа от дългата ѝ тъмна коса. Втора превръзка минаваше диагонално през лицето ѝ, с избило червено под нея. Там, където се виждаше кожа, потъмнели синини и обезцветяване я бяха белязали. С едно око подуто и затворено, а другото скрито под превръзката, тъмните ѝ искрящи очи изглеждаха като заличени завинаги. Видях апаратурата, дебелата неудобна тръба, която излизаше от устата ѝ, изкривявайки нежната ѝ усмивка, която си спомнях, в един замръзнал вик. Жиците като че ли извираха от тяло то ѝ, все едно беше наполовина машина, и аз разбрах. Разбрах защо Роуз искаше да стои там и да крещи неистово. Гледката беше ужасяваща.

— Хайде — казах аз, измъквайки я от стаята. — Трябва да се вземем в ръце, мамка му. Трябва да сме силни.

Издърпах Роуз, затворих вратата зад нас и я прегърнах силно.

— Как е тя? — попита Лио.

Нямаше нужда да отговаряме.

— Когато разбера кой ѝ е причинил това… — Лио сви юмруци.

— Ами ако тя сама го е направила? — Ашира, сестрата на Най, се беше появила ненадейно.

— Аш! — Роуз ме пусна и обгърна с ръце по-голямата полусестра на Най, която стоеше абсолютно неподвижно и позволи на Роуз да поплаче малко върху суитшърта ѝ.

Гледах Аш — толкова спокойна, толкова сдържана. Поне така изглеждаше отстрани.

— Не мислиш… Искам да кажа, тя не би опитала да се нарани — казах. — Най беше щастлива, наистина щастлива. Всъщност беше адски щастлива, преди да изчезне. Не беше като преди, когато имаше навика да бяга от целия онзи тормоз в училище. Всичко се промени, когато сформирахме групата, тя си имаше нас. Никой вече не се заяждаше с нея. Няма логика.

— Не. — Аш отвърна лицето си от Роуз и осъзнах колко много си приличат с Най — повече, отколкото предполагах.

Същият дълъг, прав нос и скули, гарвановочерната коса с рубиненочервен оттенък, която блестеше като огледало. За разлика от Най, Аш не носеше грим, не си изправяше косата, оставяше я, както си е. Докато Наоми изнамираше да облече все по-откачени дрехи, Аш винаги се носеше малко или много по един и същ начин: кубинки, тениска, бейзболна шапка, независимо от времето. Това винаги ми е харесвало у нея, изобщо не ѝ пукаше за околния свят. Но сега сестра ѝ беше в спешното и тя беше принудена да навлезе в този свят заедно с нас. Изглежда, това ѝ причиняваше болка.

— Не, предполагам, че няма логика. Нищо няма логика. Трябва да намеря татко и Джаки. Знаеш ли къде отидоха?

— Да се обадят на някакви хора — казах аз и направих крачка към нея. — Аш, добре ли си?

Тя се отдръпна леко.

— Аз съм… — Аш сви рамене. — Ще се видим после.

— Ама че шибана работа — тихо каза Лио. — Това, което се е случило с нея, е шибана работа. Това изобщо не трябваше да се случва, човече. Ако беше просто Най, с някой от нейните номера, никога нямаше да свърши така. Нещо ѝ се е случило, бас ловя. Тя никога не би посегнала на живота си.