Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

Едно момиче на име Емили, хубава и готина. Не толкова секси, че жива да я изядеш, по достатъчно секси да я гледаш цял ден и да сънуваш стихове за косата ѝ и подобни глупости.

В момента, в който Емили престъпи прага на залата, можех спокойно да заявя, че Роуз хич не беше доволна. Нямаше нужда да казва каквото и да било, достатъчно беше човек да види студеното проблясване в очите ѝ. Тя беше яката мацка в групата ни, нямаше място за втора.

А беше жалко, защото още когато започна да свири, разбрах, че Емили е добра, почувствах как влиза в моя ритъм, и я вмъквах между всеки удар на палките ми. Чувството беше хубаво, много хубаво, интимно. Улових се как погледът ми среща сините ѝ очи, и ѝ се усмихнах, защото да свиря на барабани беше единственият начин да кажа на някое момиче, че го харесвам, без след това да ми се прииска да се самоубия. Тя отвърна на усмивката ми и преди да се усетя, една от палките ми се изплъзна от ръката ми и падна на пода.

— Извинявай, скъпа — каза Роуз, без дори да погледне Емили. — Не става, нали. Но добър опит.

Емили не реагира, само вдигна рамене много сладко и ми се усмихна, преди да си тръгне.

— Хареса ми — казах. — Не може ли да си я имам?

Роуз ме удари силно по бицепса и болката прониза рамото ми. Това момиче умее да удря.

— За бога, Роуз! Прибери оръжието!

— Не е оръжие, а по-скоро воден пистолет. — Поклати глава. — По дяволите, Рижи, усмири гащите си. Това не е твоят шанс да се метнеш на всяка дърта уличница, която влезе.

— Емили не е уличница — каза Лио. — Хареса ми.

— Мили боже, ама че сте елементарни тъпоглавци. Честно, само да видите един чифт цици — и ставате като овце.

С Лио се спогледахме, потискайки усмивките си.

— Дали пък и ти така не властваш над училището? — измърмори Лио и Роуз го перна отзад по главата.

Следващият беше Лекридж, някакъв осмокласник. Напомни ми за мен, когато бях на тринайсет, без никаква идея как да се справя с джунглата на гимназия „Темз“. Басът му беше голям почти колкото него, но поне свиренето му отговаряше на пето ниво. Не толкова добре като Емили, нищо общо с Наоми, но ставаше. Изглеждаше, че ще трябва да се справи, защото само той остана.

— Така, Лекридж, ще те въведа в бас партията на Head Fuck, става ли? А след това…

— Деца, може ли да сирете за малко?

Господин Смит изведнъж се оказа в средата на залата и като че ли токов удар го беше заковал на място, принуждавайки го да стои изправен. За първи път виждах изражение като неговото в момента, все едно е чул, че краят на света наближава. И изпитах страх. Стомахът ми се усука и разбърка. Това беше лошо, не вещаеше нищо добро.

Никой не пророни и дума.

И нямаше нужда.

Все едно въздухът около нас се сгъсти и забави времето, докато спре и стане лепкаво в белите ми дробове. Не можех да дишам.

Всички предусещахме какво е дошъл да ни каже.

— Открили са я? — шепотът дойде някъде от вътрешността ми, макар да звучеше като на светлинни години разстояние.

Той кимна, неспособен да ни погледне в очите.

— Тя… — каза Лио този път, приковал поглед в Смит, сякаш в очакване да се стовари брадвата.

— Тя е… — Господин Смит, изглежда, леко се задави, поклащайки глава.

Най-накрая ни погледна със сълзи а очите, устните му се изкривиха и ми отне миг да осъзная…

… че се усмихва.

— Жива е — каза той.

3

Светът се свлече в краката ми. За миг видях лицето ѝ така, както я видях последния път, усмихната, очите ѝ светеха отвътре и всичко, което исках, е да бъда с нея.

— Е, къде е тя? — думите се откъснаха от Роуз. — Да идем и да я видим сега, още сега. Къде е тя? Вкъщи ли си е? Тук? Тук ли е?

— В „Св. Томас“ — каза Смит.

— Мамка му! — поклати глава Роуз.

— Болницата? Какво се е случило с нея? — извиках.

— Някой наранил ли я е? — каза Лио, стиснал челюсти. — Кой я е наранил, мамка му?

— Чуйте ме… — Господин Смит вдигна ръце, сякаш се опитваше да успокои цяла стая с шумни деца. — Бях сигурен, че ще ви дойде в повече. Затова исках да се уверя, че аз ще съм този, който ще ви го каже. Разговарях с родителите ви и те се съгласиха да ви заведа там, за да разберете повече. Но има нещо, което трябва да знаете.

— Къде е била? — попита Роуз, преди той да успее да продължи. — Сигурно е казала къде е била.

— Каза ли защо? — гласът на Лио прозвуча ниско, изпълнен с гняв. — Каза ли защо е избягала?

— Какво е станало с нея? — попитах. — Каза ли какво се е случило?

Раменете на господин Смит се смъкнаха, сякаш потъваше в ъгъла на сцената, забил поглед в пода. Виждах го как се опитва да ни каже какво ще последва, опитвайки се сам да проумее всичко, да подбере внимателно всяка дума. Опитваше се да ни предпази. Лошо.