Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

Осем седмици по-рано…

Слънцето вече се показваше, когато се прибирахме към къщи. Хванати ръка за ръка, провлачвахме крака, а топлината на лятото тегнеше във въздуха. Главата на Роуз лежеше на рамото ми, ръката ѝ обгръщаше кръста ми. Спомням си точно това усещане — бедрото ѝ и неравномерния ритъм, в който се докосваше до моето, и кожата ѝ, опряна в моята, топла и нежна.

Нямаше още пет, утринната светлина беше огнена и златна и караше всяка мръсна улица да блесне като нова. Бяхме виждали този изгрев неведнъж на път към къщи след дългите ни нощи навън, които удължаваха всеки наш миг заедно, докато сънят обори очите ни. И така до онази нощ, когато най-накрая почувствахме живота златен, сякаш ни принадлежи, както и ние на него, и той изпълваше всяка секунда с нещо ново, нещо значимо.

Но онази нощ беше различна.

Очите ме боляха, устата ми бе пресъхнала, сърцето ми блъскаше като лудо. Не искахме да се прибираме вкъщи, но какво можехме да направим? Нямаше къде другаде да отидем.

— Защо точно сега? — попита Роуз. — Всичко беше наред, човече. Тя беше добре, беше щастлива. Така че защо точно сега?

— Нали не ѝ е за първи път? — отвърна Лио, — Какво ни грее! Правила го е и преди. Пари, раница с храна от хладилника, китарата. И изчезва за няколко седмици. Това е редовният ѝ номер.

— Не и след „Огледалце, огледалце“ — заяви Роуз. — Не и след като започна да движи с нас, нали? Преди това си падаше по това да се реже, да бяга от къщи и всякакви такива. Но не и откакто е в групата. Тя беше… всички бяхме наред. Даже много повече.

Тя ме погледна за подкрепа — и трябваше да се съглася, всичко се беше променило през последната година за всички ни. Преди групата всеки от нас се чувстваше изгубен по свой начин, а след това някак си се случихме. И заедно бяхме силни и готини, и яки, и адски страхотни. Всички мислехме, че и Наоми се чувства по същия начин, че няма нужда повече да бяга. До снощи.

Онази нощ, през цялата нощ, всички бяхме навън, из целия град.

Посетихме отново всяко място, където някога сме ходили с нея, но този път без нея.

Местата, за които бяхме казвали на родителите си, а също и онези, за които не бяхме.

Клубове, за които уж сме твърде малки — горещи и задушни от пот и хормони — проправяхме си път през плътната маса от танцуващи и се опитвахме да я зърнем някъде.

Прокрадвахме се в сенките, в алеите зад пъбовете, в които можеш да се забиеш с някого, и си говорехме полугласно с нервозни хлапета със сенки вместо очи, които ни предлагаха пакетчета с ганджа. Тази нощ отказахме.

Посетихме места зад ненадписани врати, където трябва да познаваш някого, за да те пуснат. Тъмни мазета, където хората продължаваха да пушат, докато въздухът не стане като пелена от дим, и музиката е толкова силна, че ушите кънтят, гърдите вибрират, а подът под краката резонира в ритъма ѝ.

Бяхме на всички тези места, пък и навсякъде другаде. Паркът на жилищния комплекс, където ходехме да лудуваме. Покрай реката, някак чужда и с надвиснали над нея блокове с милионерски апартаменти. Мостът „Воксхол“, нашият мост, където толкова често се разхождахме и се надвиквахме с трафика, че вече го чувствахме като приятел, като свидетел.

Накрая отидохме в онази празна заложна къща с разбита врата и матрак вътре в дъното, където някои хлапета отиваха, когато търсеха място да се усамотят. Някои хлапета, но не и аз, защото едно от нещата, които наистина мразех, е да не бъда сред хора.

Часовете на онази нощ отминаваха и с всеки изминал момент продължавахме да се чувстваме сигурни, че ще я намерим, че това е някой от номерата ѝ, които прави, когато се чувства наранена или иска да я забележат. Бяхме уверени, че Наоми, нашата най-добра приятелка и член на групата, ще бъде на място, което е известно само на нас. И че ще ни чака да я намерим.

Защото не може просто един ден да те има, а на следващия да изчезнеш. В това няма никакъв смисъл. Никой не се изпарява във въздуха, без да остави някаква следа след себе си.

Това си казвахме онази нощ, докато я търсехме, и нощта след това, и през всички останали нощи, докато нашите родители ни казаха, че трябва да спрем — че ще се върне, когато е готова. Тогава и полицията спря да я издирва, защото и преди беше бягала от къщи толкова много пъти.

Но за нас не беше така, не беше същото като преди, защото и тя не беше същата. Не че полицаите ни слушаха, с отегчените си изражения и празните си бележници. Как изобщо биха могли да ни разберат?