Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

А когато си мислех за Наоми, с нейните очила с дебели рамки, които пречеха да се види сърцевидната форма на лицето ѝ и скриваха меките ѝ кафяви очи, истински се гордеех с нея. Начинът, по който носеше ризите си закопчани догоре, а плисираните поли — с тотално различна дължина от останалите. Консервативните ѝ обувки, завързани и лъснати. А зад всичко това, зад умишленото несъответствие и странните решения, тя беше абсолютно безкомпромисна и безапелационен уникат.

Понякога в обедното междучасие отивахме с Наоми в библиотеката и просто седяхме и четяхме. Бяхме тихи и неподвижни. Беше спокойно. Тя щеше да ме погледне над книгата си, да повдигне вежди към мен, когато някоя натокана деветокласничка минеше покрай нас, и щяхме да разменим усмивки — двойка супермеганърдове, които по някакъв непонятен начин са се озовали на челната позиция.

А когато свиреше… тя беше поне толкова добра, а всъщност даже по-добра от най-добрите басисти в света. А с мен на ударните ние бяхме сърцето на групата и извайвахме ритъма с невероятна прецизност.

Изобщо не ми пукаше за външния ми вид в групата, затова да върви по дяволите: карирана риза, дънки, бяла тениска отдолу, обикновено това ми е униформата. Абсолютно дърварско, така го наричаше Роуз.

Поне не ми се налагаше да мисля повече за косата си, тъй като обръснах голяма част от нея.

Морков.

Джинджър.

Абсолютен капут.

Всички прякори, които получавах само защото косата ми беше червена и не просто някакъв типичен джинджър — не, а къдрава рижа коса. Боже, та аз израснах като абсолютна покана някой да ме изрита по главата. Можех да направя нещо по въпроса, както обичаше да ми казва Роуз. Тя направо си умираше да намаже косата ми с някакъв продукт и да я изправи. Обаче аз упорито отказвах. Приблизително на всеки три дни или малко повече тя предлагаше да я боядиса черна, ама отново ѝ отказвах — аз съм си джинджър, хайде, това е положението.

Освен това, ако косата ми беше черна, нямаше да ми викат Рижи, а този ми прякор си беше най-якото у мен.

Това, което направих, беше да я подстрижа много късо в деня, преди Най да изчезне. Не казах на никого, просто отидох във фризьорския салон, казах им да я обръснат отстрани, да я оставят дълга отгоре, достатъчно дълга, за да ми влиза в очите, за да я отмятам от лицето си и да куфея, когато съм на барабаните. Мама ми крещя цял час, когато ме видя. Няма майтап, каза ми, че изглеждам така, сякаш току-що са ме пуснали от строго охраняван затвор.

Когато тате си дойде от едно от своите „дълги нощни съвещания“, тя му се разкрещя, задето не ми крещи.

Беше по-лошо, отколкото когато си сложих четири обици, и оттогава изобщо не си правя труда да им казвам за нещата, които правя, за да изглеждам и да се чувствам като себе си. Не си струва данданията.

Освен това отдавна бях наясно, че родителите ми няма да са тези, които ще ме опазят, оправят или подпомогнат. И двамата бяха толкова затънали в собственото си самоунищожение, че аз и сестричката ми Грейси бяхме просто в графата „съпътстващи щети“. Щом осъзнах това, вярвате или не, животът вече изглеждаше по-лесен.

Разбира се, беше ми трудно да пренебрегна факта, че майка ми ме мрази, а баща ми е кръшкач. Но се справях.

2

Само с един свиреп поглед Роуз овладя залата, като отряза некадърниците, които си мислеха, че за една седмица могат да се научат да свирят на бас.

— За бога, Тоби, с начина, по който осакатяваш този бас, ще ме накараш да те намразя за цял живот, друже — заяви Роуз на последната си жертва. — Така ли обарваш гаджето си?

— Съжалявам, брато. — Лио сви рамене. — Май е подобре занапред да… избягваш да свириш на какъвто и да е музикален инструмент?

Когато Тоби си тръгна, розовите му страни пламтяха. Надникнах в коридора и огледах опашката. Имаше опашка. Преди бях просто непохватно недоразумение в ъгъла, което всички избягваха, а сега хората се редяха на опашка, за да бъдат в моята група. Караше ме да се чувствам едновременно и добре, и зле. Най ни помогна да създадем тази група, тя беше най-добрият композитор сред нас, сърцето на всичко това. Нейните мелодии, нейните текстове, които караха хората да се спират и да слушат. А сега тези хора се редяха на опашка да заемат нейното място.

Исках тази група, имах нужда от нея. Мисля, че точно това ме правеше шибано копеле.

Кандидатите отпадаха един след друг, наблюдавах ги как си отиват, в безопасност зад моите си барабани, докато останаха само двама претенденти.