Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

Така че ние продължихме да търсим Наоми дълго след като всички се бяха отказали. Търсехме навсякъде.

Но нея я нямаше никъде.

Откривахме само местата, където е била.

1

Днес: животът продължава, така казват всички.

Трябва да продължим да ставаме сутрин, да ходим на училище, да се прибираме вкъщи и да си мислим за гадости като предстоящите изпити. Както и разните „надявай се, моли се и имай вяра“ и всякакви такива дивотии, дето все ни ги повтаряха.

Животът продължава, но това беше лъжа, защото в нощта, когато изчезна, Наоми натисна проклетия голям бутон за пауза. Дните се нижеха, и седмиците, и сезоните, и всякакви подобни глупости — и нищо друго. Всъщност не съвсем. Сякаш всички бяхме затаили дъх цели осем седмици.

Защото знаете ли какво не ни казват вече? Не ни казват, че тя ще се върне, когато е готова. Видях голямата ѝ сестра Ашира в училище, навела глава, затворена в себе си, сякаш не иска никой да се приближава до нея. Майка ѝ и баща ѝ бродеха безцелно из супермаркета и се озъртаха, без наистина да виждат каквото и да било. Въпреки че в действителност изчезналата беше Най, те бяха тези, които изглеждаха изгубени.

И да, някога тя беше склонна да бяга от къщи, за да накара всички да я търсят, и го правеше, защото тогава си мислеше, че такава драма е голямата работа. Но от доста време не беше го правила — и никога по този начин. Никога не е искала майка ѝ и баща ѝ да се побъркат от тревога за нея или пък Аш постоянно да е със затаен дъх в очакване на лоши новини. Най е объркана, но обича семейството си и те я обичат; та те бяха фар, който привличаше около тях останалите от нас, като гладни за любов пеперуди около пламък. В тяхното семейство всъщност им пука един за друг.

Разбирате ли, Наоми не би им причинила това, нито пък на нас. Но никой не искаше да чуе това — нито полицията, нито дори майка ѝ, защото представата за Наоми като за кораво — сърдечна кучка беше по-добра от представата, че просто е изчезнала.

Затова понякога просто исках най-накрая да намерят тяло.

Що за противно същество съм и аз! Понякога ми се ще тя да е мъртва, само и само да знам какво е станало.

Обаче не. Нищо не бяха намерили. И животът си продължаваше.

Което означаваше, че днес е денят за прослушване за нов басист на мястото на Наоми.

За кратко си мислехме, че без нея групата ще се разпадне. Останалата част от „Огледалце, огледалце“ — аз, Лио и Роуз — се видяхме на репетиция и се чудехме дали просто да не се разделим. Дори обсъждахме, че би трябвало да го направим. Тримата просто стояхме там; никой не си тръгваше, никой не си събираше нещата, всички знаехме, без да се налага да го казваме на глас, че не може просто да напуснем. Разпускането на групата щеше да означава да се разделим с най-хубавото нещо в живота на всеки от нас, а и да се разделим с нея завинаги.

Наоми основа групата — или поне тя беше тази, която я превърна от някакъв крайно незадоволителен проект за домашно в нещо реално, нещо значимо. Най беше причината всички ние да открием нещо, в което бяхме добри, защото тя беше толкова добра в това, което вършеше. Искам да кажа, тя беше страхотна басистка, легендарна, само да я чуете как забавя ритъма — и ще останете потресени. Нещо повече, Наоми пишеше наистина добри песни. Аз също не бях зле, а заедно бяхме страхотни. Само че Най притежаваше онази специална дарба, която вземаше нещо оловно и сиво и го превръщаше в нещо златно и бляскаво. Преди „Огледалце, огледалце“ тя изобщо не подозираше за тази своя суперсила, но после вече знаеше, защото ѝ казахме. И колкото повече ѝ го повтаряхме, толкова по-добра ставаше. А когато притежаваш подобна суперсила, няма нужда да бягаш.

В деня, когато почти се разделихме, учителят ни по музика господин Смит влезе в залата за репетиции. Беше лятната ваканция и в училището нямаше никой освен нас. Беше ни разрешено да сме там заради него, той ни издейства позволение и прекарваше ваканцията си в четене на вестник, докато ние се караме и свирим. Но този път той дойде и седна, чакаше ни да спрем да разговаряме и да го погледнем. Порази ме колко различно изглеждаше тогава. Господин Смит беше от онези хора, които изпълват помещението, където се намират, и то не само защото беше висок и добре сложен, тъй като нали тренираше и такива ми ти работи, а и защото си беше такъв човек. Той обичаше живота, обичаше и нас, децата, на които преподаваше, а това беше рядкост. Можеше да те мотивира, да те накара да учиш нови неща — и всичко това заради оня вид енергия, дето не се среща толкова често у възрастните. Като че ли наистина му пукаше.