Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

— Нещо… нещо се е случило с нея през последните няколко часа. Някакви хора от крайбрежието са я намерили заплетена във въжетата, използвани за закотвяне на речните туристически корабчета около Уестминстърския мост. Във водата. Била е в безсъзнание, дишала е, но едва-едва. Въжето е придържало главата ѝ над водата… но е била ранена, зле. Главата ѝ е пострадала и… никой все още не знае колко сериозно.

— Какво означава това? — Роуз пристъпи към него толкова бързо, че за миг си представих как ще го удари.

Той бавно впери очи в нея и задържа погледа си.

— Това означава, че има много голям шанс да не се оправи.

От радост към отчаяние само за миг. Виждах отново лицето ѝ и се чудех как е възможно да откриеш някого и в същия момент да го загубиш.

През онази година бях на десет и се наложи да влизам в болница толкова много пъти, че социалните служби дойдоха да проверят моя случай. Първия път си счупих китката, докато си играех със съседското кученце, то скочи, аз паднах назад и си ударих ръката в една каменна саксия. Храс! От звука ми се повдигна. Втория път, по време на футболен мач, пресрещнах с глезен Кевин Монк, когато влезе с два крака. Мамка му, как болеше! А третия път паднах от едно дърво и си счупих няколко ребра, докато се предизвиквахме кой ще се качи най-високо и най-бързо. Обаче поне спечелих.

Най-смешното беше, че тези пътувания до спешното ми харесваха. Харесваше ми дългото чакане, защото означаваше, че мама или тате седят там с мен и разполагам с тях толкова часове, колкото са нужни, докато ми дойде редът. Въпреки че тате все пропускаше да е с мен във важните моменти, а мама, тогава бременна с Грейси, се чувстваше уморена и неудобно, все пак ги имах за себе си, докато бяхме там. Те наистина ме слушаха и разговаряхме, смеехме се и ми позволяваха да играя игри на телефоните им. След като паднах от дървото, трябваше да остана за една нощ, защото се притесняваха дали главата ми не е наранена. Мама нае телевизор, за да гледаме, и седя до мен през цялата нощ, като балансираше голям пакет царевичен чипс върху внушителния си корем с Грейси и ме държеше за ръка.

Когато социалният работник се появи, разговаряха с мен на кухненската маса, мама седеше на ръба на стола си и гризеше ноктите си. Не можех да разбера защо мама изглеждаше толкова притеснена. Не исках да бъде, не ми харесваше изражението на лицето ѝ. Исках да направя така, че то да изчезне. Затова разказах на жената за всеки от инцидентите с подробности: за кучето, футбола, дървото. После трябваше да разкажа всичко отново и още веднъж, когато мама не беше в стаята, докато най-накрая жената събра нещата си и си тръгна.

— Ама че си и ти! — каза мама, когато влезе отново, сложи ръка върху главата ми и прокара пръсти през косата ми. — Малката ми луда глава.

Направи ми горещ шоколад с маршмелоу и си спомням, че седях на масата и се чудех какво толкова е станало, че да заслужа подобно отношение.

За последно бях тук, когато се роди Грейси. Тате ни преведе през лабиринт от коридори до една стая със завеси, където мама седеше на ръба на леглото си на колелца с малката ми пурпурночервена сестричка на ръце, която пронизително ревеше и тестваше белите си дробове. Когато се чувствах в мрачно настроение, се връщах към този ден. Четиримата седяхме около леглото като едно цяло. Семейството, събрано заедно, миризмата на косата на Грейси, усмивката върху лицето на тате. Начинът, по който мама изглеждаше едновременно толкова уморена и толкова щастлива. Не преставах да си мисля за този ден, защото това беше последният път, последният ми спомен, когато изпитах чувството, че сме едно семейство.

Да, това беше последният път.

Докато вървяхме след господин Смит в болницата, отново видях всичко това като на забавен каданс, лъснатите до блясък подове и дългите коридори. Усетих някаква остра миризма във въздуха, която ме стисна за гърлото. Мълчанието в асансьора, звукът на гумените ни подметки, които скърцаха, докато вървяхме, трептящото осветление над главите ни.

Стигнахме до стаята и знаехме, че вътре е най-добрата ни приятелка. И може би умира.

Стояхме пред стаята, виждах майката и бащата на Най, прегърнати, опрели глави един на друг. Видях как майката на Най е сграбчила ризата на мъжа си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще потъне.

— Госпожо Демир?

Роуз пристъпи напред, оставяйки господин Смит при асансьора. Обикновено ги наричахме Макс и Джаки, но в този миг някак не ни се струваше подходящо.