Кара Делевинь: Огледалце, огледалце

— Това ли казват хората? — погледнах към господин Смит с очакване да внесе някаква яснота, да отдели истината от лъжата. Но той изглеждаше също толкова изгубен като нас. — Казват ли, че е искала да се самоубие?

— Не знам — сви рамене той. — Иска ми се да знаех. Не съм говорил с полицията, само с родителите на Най, но предполагам, че има някаква вероятност да се е опитала да…

— Не — поклатих с глава. — Това са глупости.

— Най се страхуваше от водата — намеси се Роуз. — При всеки час по плуване казваше, че е в цикъл, за да се измъкне. Ако беше толкова зле, ние щяхме да сме наясно. И бихме ѝ помогнали.

Гласът ѝ секна и тя се сви в ръцете на Лио.

— Мислех, че като я намерим, нещата ще станат по-лесни — казах. — Но не знам какво да правя.

Господин Смит сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него.

— Не знам какво да правя — повторих, потърсих погледа му и се втренчих в очите му.

Исках да ми каже, че всичко ще бъде наред. Ако го кажеше, щях да му повярвам.

— Виж, ще бъде много трудно за всички ви, много трудно. Мисля, че не е зле да ви закарам у вас. Нека дадем възможност на семейството на Наоми да свикне и приеме случилото се, да ги оставим сами и да позволим на родителите ви да се погрижат за вас.

— Аз съм пеш — каза веднага Лио.

— И аз — погледнах към Роуз, която наклони глава, обръщайки се към господин Смит.

— А вие ще се оправите ли, сър?

— Аз ли? Разбира се. — Уморената му усмивка действаше успокояващо. — Чухте какво каза лекарят. Наоми е боец. Всичко ще се оправи, ще видите.

Когато си тръгнахме, той все още стоеше там, вперил поглед през щорите на стаята ѝ.

Господин Смит не беше просто добър учител, той беше единственият възрастен в живота ми, който никога не ме е разочаровал. Както и много от децата в гимназия „Темз“. Никога не ни баламосваше, отнасяше се с нас като с нормални хора, а не като с добитък. Той беше учител, с когото можеш да говориш за всичко и той наистина ще те изслуша и ще се опита да ти помогне. Когато нещата вкъщи се объркаха, той ми помогна. Накара ме да повярвам, че няма нищо лошо в това да бъда себе си, че аз не съм като родителите си. Той е добър човек, наистина добър човек.

— Родителите ѝ не са се върнали още — казах аз. — Не можем да я оставим, докато не дойдат.

— Вие вървете — отвърна той. — Ще поостана малко, докато се появят.

Роуз кимна и ми подаде ръка. Пъхна другата си ръка в тази на Лио и ни поведе към асансьора.

— Ама че шибана работа — каза Роуз, когато вратите на асансьора се затвориха. — За нас също.

Една година по-рано…

— Внимание! — Господин Смит трябваше да вика, за да го чуе класът.

Беше първият ни ден в училище след лятната ваканция и естествено, повечето ученици имаха много неща за обсъждане. Кой кого е видял, кой кому какво е сторил, кой с кого е спал.

Роуз, с която дотогава още не се познавахме и ми изглеждаше като митично, зашеметяващо момиче, което се осмелявах да гледам само отдалече, седеше на чина си, заобиколена от своя антураж. Поне половината клас гледаше към нея, а не към господин Смит. Беше им приковала погледите със своите истории, които тя подкрепяше с бурна жестикулация.

Единствените изключения бихме аз, кръстосала ръце, полусмъкната на стола в задния ъгъл на стаята, Наоми Демир, която, издокарана като аниме момиченце с изкуствени мигли, тропаше нервно с химикалката по чина, и Лио, който говореше по телефона.

— ЧУЙТЕ! — извика господин Смит и всички в стаята се умълчаха за малко. — Не искам да прибягвам до наказания, но ще го направя, ако веднага не си седнете по местата. Ясно ли е?

Реакциите бяха охкания, въртене на очи, въздишки. Роуз просто се засмя и остана седнала върху чина си, кръстосала крака, а обувките ѝ почукваха по металния крак: бум, бум, бум.

Но господин Смит беше умен. Не се опита да я контролира като останалите учители. Просто не ѝ обърна внимание и намали очарованието ѝ достатъчно, за да накара останалата част от класа да се настани около нея. Спомням си, че това ми хареса, и тогава си помислих: ако дълго време игнорираш някого, когото харесваш, накрая ще го накараш да се влюби в теб.

Ама че смотани възгледи имах тогава.

Господин Смит каза, че ще ни раздели на групи, а задачата ни ще бъде да напишем и изпълним три парчета заедно. Той започна да извиква имената, аз седях отзад и бавно се изпълвах с тотална екзистенциална тревога. Виждате ли, тогава никой не говореше с мен и на мен си ми беше добре така.

Никой не ме тормозеше. Преди една година не бях ниският, мускулест джинджър барабанист на банда, а ниско, кльощаво, твърде кльощаво хлапе — и на практика никой не отразяваше съществуването ми. Всъщност изобщо не ми пукаше, исках да се скрия в собственото си тяло, така че останалите просто да не ме забелязват. Така се чувствах в безопасност. Не исках да участвам. Мразех да вземам участие. И знаех, че съм на абсолютното дъно на нечий списък с кого искат да участват. Беше кошмар, останалата част от класа постепенно беше разпределена на групи от по трима и четирима, разпратени да си намерят място за обсъждане каква музика ще правят, и да почват да забиват.