Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Освен това Black Butler беше едно от любимите ни с Най. Пълно с викторианска готика, японски мрак и сума ти мацки, преоблечени като момчета, и обратното. Тайно с нея замисляхме за следващия Comic Con да косплейваме персонажи от него, но изобщо не бяхме споменавали на Лио и Роуз, защото, макар че нямаше да се отрази на мнението им за нас, никога, ама никога нямаше да спрат да ни поднасят. Измислихме си костюмите, аз дори си купих перука от „Камдън“ и тогава… ами, светът се измени.

Моето легло. Моята стая.

Избрах да я боядисам в черно през лятото, когато Най изчезна. Когато мама я видя, завъртя очи и каза:

— Предавам се.

Отвърнах ѝ:

— Ти отдавна си го направила.

Черното ми харесваше, караше ме да се чувствам в безопасност. Но най-хубавото беше, че барабаните ми заемаха половината стая. Това беше единственото нещо, което наистина ме интересуваше. Отне ми две години да спестя пари да си ги купя, а мама се съгласи само защото си мислеше, че докато събера нужната сума, ще се откажа. Но не го сторих. Разхождах кучета, миех коли и подреждах рафтове в магазина, докато събрах достатъчно, и тогава вече кимаше как да ми кажат „не“. Така че сега стояха в ъгъла и адски ми харесваше, че са там. Ей така, готови и чакащи да вдигна достатъчно шум, че да събудя квартала. Когато реша да сваля демпферите, разбира се.

В момента Лио и Роуз седяха на легло то ми, очите на Лио бяха полузатворени и му се спеше, не проявяваше особен интерес; Роуз беше обвила с ръка врата ми, бузата ѝ лежеше на рамото ми, горещият ѝ дъх пареше врата ми. От нея ухаеше на лимон и цигарен дим, което беше странно, защото, макар да си го помислих, когато я чух за пръв път, всъщност Роуз не пушеше. Оказа се, че много внимава за гласа си.

Когато ги поканих, за миг забравих, че последните няколко месеца мама работеше адски много. Не я обвинявах, че се чувства наранена. Тате вече дори не се опитваше да крие от нея похожденията си. Но я обвинявах, че обвинява мен. В момента се стараех да я виждам възможно най-рядко, чак почти отричах факта, че тя също живее вкъщи. Но щом видя Лио и Роуз, тя направи онова ужасно нещо, дето си слага една фалшива физиономия и се хили като откачен клоун, и почва да предлага неща за пиене и ядене, тип „да сложи ли пица, или да направи пуканки?“. Да го вземат мътните! Косата, вдигната на кок, с престилка като на главния готвач от някое телевизионно готварско шоу, само дето се клати и ръкомаха твърде много, а и се смее твърде силно, докато Грейси седи там, яде пилешки хапки и гледа „Скуби Ду“. Знам, че веднага щом изчезнем, тя ще се трупяса на някой стол и ще си сипе още едно питие. Велма ще свали маската на злодея, а Грейси ще продължи да дъвче.

Ръката на Роуз, с нокти, изгризани до кожа, с пухкавите ѝ пръсти, отрупани със сребърни пръстени, стоеше свита в моята. Чувствах се топло и сънливо, с двама от най-добрите ми приятели от двете ми страни, но забелязах как Лио реагира с неодобрително потрепване на устата си, когато видя ръката на Роуз в моята.

На вратата се почука. Тате се появи, или поне главата му. Обикновено никога не влизаше тук, което означаваше, че иска нещо.

— Добре ли сте, деца? — попита той. — Чух за Наоми, как е тя?

— Още не знаят — отвърнах аз. — Направо е невероятно, че е жива.

— Разбира се… — тате още стоеше на прага. — Какво казват, че се е случило с нея?

— Наистина не искам да говоря за това точно сега — заявих категорично. — Сигурно ще се появи по новините.

— Разбира се… Добре, не правете нищо, което аз не бих.

Боже, тате, затвори си устата.

— Тези двамата не можаха да се справят с мен, господин Сондърс — Роуз се усмихна на баща ми и той се изчерви, а ръката ѝ изведнъж пусна моята. — Имам нужда от истински мъж.

— Добре, лягайте след тази анимация, бива ли? — той влезе малко по-навътре в стаята и изгледа краката на Роуз.

— Имаме да гледаме още една — казах аз, надигнах се от леглото и се отправих към вратата, изтласквайки го малко или много от територията си.

— Излизам сега, ще се видим на сутринта.

— Излизаш? — втренчих поглед в него. — Че ти току-що дойде, а минава десет.

— Е, сега, да не си ми майка? — Той се позасмя към Роуз, надничайки над рамото ми. — Знаеш каква е работата ми, половината е общуване. Нямам избор.

— Нямах представа, че да си съветник е толкова вълнуващо — казах.

— Работа — повтори той, гледахме се един друг, но и двамата знаехме, че лъже.

Имах чувството, че трябва да ми пука за приятелките на баща ми и за пиенето на майка ми, и задето семейството ми, някога толкова нормално и уважавано, сега се разпада отвътре, като през цялото време на пръв поглед се придържа към благоприличието. Но не ми пукаше, пет пари не давах за тях, с изключение на Грейси.