Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Рижи, Наоми, Лио и… Роуз — господин Смит кимна към всеки от нас на свой ред и си спомням как затворих очи една дълга минута, надявайки се, че това е само сън, дълъг, объркан сън, който ще свърши няколко секунди след като разкопчая копчетата на ризата на Роуз, и ще се събудя, преди да се случи нещо интересно, както обикновено.

— Ъъ, айде не — повиши глас Лио. Тонът на гласа му ме накара да отворя очи.

— Какъв ти е проблемът, Лио? — господин Смит не беше ядосан, нито саркастичен.

Лио стоеше до прозореца, с телефон в ръка.

— Нямам никаква шибана работа с тия смотаняци. Майка му стара, това са пълни простотии.

— В какъв смисъл простотии? — попита господин Смит.

— Дори не искам да съм тук. — Лио тръгна между чиновете, право към господин Смит. Беше висок колкото него, лицето му се оказа точно срещу неговото и той го погледна право в очите. Ако се стигнеше до бой, не знам кой щеше да спечели. — Изобщо не ми пука за шибаното ви училище.

— Тогава напусни — каза му Смит, изправяйки рамене. — Тръгвай. Изчезвай. Майка ти отново ще бъде посетена от полицията и вероятно този път ще те изключат. Ще те запишат в детска педагогическа стая като последен опит да те вкарат в правия път, но ти ще плюеш и на тия простотии и преди да се усетиш, ще последваш участта на брат си. Давай. Звучи като страхотен житейски план.

Най-после целият клас се беше умълчал, притихнал от гнева, който извираше от Лио като електрически ток, толкова силен, че почти можеше да се види като ореол около него, и сякаш всеки миг щеше да прескочи искра от високо напрежение. Всички го бяхме виждали в действие. Веднъж станахме свидетели как спокойно се изнася, след като беше разкрасил един учител. Но Смит стоеше на мястото си невъзмутим.

— Ти си мислиш, че те мразя, но не е така. Чувал съм те да свириш, Лио, и си по-добър от всеки ученик, на когото някога съм преподавал. Ти си естествен талант. Не го захвърляй, защото у теб има много повече, отколкото си мислиш. И много повече от поведението, което показваш в момента.

— Няма нужда вие да ми го казвате — изръмжа Лио. — Зная много добре кой съм аз.

— Добре — кимна господин Смит. — Значи си тръгваш?

Лио се задържа за секунда, след което се запъти към вратата и я дръпна. Обърна се и погледна Роуз, Най и мен.

— Е, идвате ли, или какво? — попита той.

Честно? Мамка му, твърде много ме беше страх, за да откажа да тръгна.

Последвахме го по коридора до една от стаите за репетиции и Наоми, която за трите години в училище никога не ми беше говорила, се приведе към мен и каза: „Мили боже, ако тоя реши да почне стрелба в училище, със сигурност ние ще сме първите“.

Тогава разбрах, че я харесвам.

На онази първа сесия забихме малко AC/DC.

— Какво ще е? — попита Лио, като ни гледаше. — Кои парчета знаем всички?

Погледна право към мен, а аз едва не се изпуснах в гащите:

— Ти какво знаеш?

Прозвуча така, сякаш смяташе, че вероятно нищо не знам. За секунда наистина не знаех.

— Нещо на AC/DC? — предложих аз, защото не знаех какво те биха могли да изсвирят, а това всички го знаеха. — You Shook Me All Night Long?

Той изгледа навъсено Най, която не каза нищо и вместо това избра един акорд на баса си, което означаваше „да“. Роуз сви рамене.

— Не е съвсем по мой вкус, но ще се пробвам.

— Добре, а какво ще кажете за това? — Лио вкара някакъв китарен риф, мръсен и силен, преливащ от „да го духаш“, и на мен ми хареса.

— Готино — каза Роуз и кимна, а я забелязах как внимава да не изглежда твърде впечатлена.

Погледнах към Най с благодарност, че не е от разговорливите, маркирах ритъма, когато тя почна бас партията, и закимах, докато отброяваше старта.

— Три, четири…

И да, беше великолепен първи път. Като първото ти качване на влакче на ужасите или като първа целувка. Беше главозамайващо перфектно, точно както винаги е било в представите ми, докато си барабанях парчетата на път за вкъщи. С Най никога не бяхме разменяли и дума помежду си, а сега бяхме в синхрон и подкрепяхме соло китарата на Лио, докато не започна да звучи като някакво парче, което всички познаваме и дори не сме били наясно, че го знаем.

Свела глава, с коса, покриваща лицето ѝ, Роуз се включи и всички я изгледахме, приковани още от първия звук на гласа ѝ, дълбок и дрезгав, груб, все едно пушеше по двайсет цигари на ден, което вероятно и правеше. Остави ме без дъх, право в сърцето. Нямах представа, че е възможно да я харесам повече, но се оказа точно така.

Тя не знаеше текста, затова започна да си измисля, докато се разхождаше, смееше се и пееше едновременно. Роуз вдигна глава, взе микрофона от стойката и се ухили към Наоми.