Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ако има нарушение на закона, тогава с това трябва да се занимае отделът на върховния правозащитник Маровия. Ако ли пък става дума за вътрешните дела в Инквизицията, уредете си среща с архилектор Сълт. При всички положения обаче това не е нещо, с което да занимаваме вниманието на Негово кралско величество.

Магистърът на Текстилната гилдия отвори уста да възрази, но Хоф го прекъсна отново, с още по-силен глас:

— Нашият крал назначава комисия, избира върховен правозащитник и архилектор, за да не се налага да се занимава лично с всяка дреболия! Между другото, това е и причината той да издава разрешителни на определени търговски гилдии, а не защото иска да налива пари в джобовете… — устните на Хоф се изкривиха в злостна, подигравателна усмивка — … на търговската класа! Приятен ден.

Вратите се отвориха.

Цветът изчезна от гневното лице на Колт при последната забележка.

— Уверявам ви, милорд-шамбелан — хладно заяви той, — че ще потърсим удовлетворение другаде, и при това много настоятелно.

Хоф го изгледа продължително изпод вежди.

— Търсете, където си искате — изръмжа той — и колкото си искате настоятелно. Но не тук. Приятен… ден!

Ако думите „приятен ден“ можеха да секат глави, в този момент тази на магистъра щеше да се търкаля на пода.

Колт примигна с очи, ядно се завъртя и излезе с цялото му останало достойнство. Двамата му лакеи го последваха с развети зад гърба си великолепни мантии.

Вратите се затвориха.

Хоф нанесе нов удар с юмрук по масата.

— Възмутително! — запелтечи той. — Тези арогантни свине! Какво си мислят, че могат да се присмиват на кралските закони, но когато нещата се объркат, да искат помощ от краля?

— О, не — каза Мороу. — Разбира се…

Шамбеланът игнорира забележката на секретаря и се обърна към Уест.

— Обаче стори ми се, че видях над главите им кръжащите лешояди, независимо от ниския таван, а, майор Уест?

— Разбира се, милорд-шамбелан — промърмори Уест. Чувстваше се вече съвсем некомфортно и всячески искаше това мъчение да свърши. После можеше да се върне при сестра си. Сърцето му се сви. Сега тя беше още по-костелив орех и от преди. Вярно, беше умна. Може би прекалено умна, за да не си навреди. Де да можеше да се омъжи за някой честен мъж и да бъде щастлива. Службата му тук и без нейните театрални изпълнения беше достатъчно несигурна.

— Лешояди, лешояди — мърмореше под носа си Хоф. — Зловещи птици, но полезни. Кой е наред?

Изпотеният секретар изглеждаше още по-неловко, докато затършува в главата си за подходящите думи.

— Имаме група… дипломати.

Лорд-шамбеланът застина с поднесен към устните си бокал.

— Дипломати ли? Откъде?

— Ъ… от този така наречен крал на северняците, Бетод.

Хоф избухна в смях.

— Дипломати! — продължи да се хили той, докато попиваше потта от лицето с ръкава си. — Имаш предвид диваци!

— А, да, милорд, ха-ха! — засмя се неубедително Мороу. — Ама разбира се, диваци!

— Опасни диваци, а, Мороу? — Насмешката в тона на Хоф се изпари мигновено. — Много опасни. Трябва да внимаваме. Кажете им да влизат!

Бяха четирима. Първите двама, по-дребни от останалите, бяха огромни мъже. Брадясали, със свирепи изражения и множество белези по лицата, те носеха нащърбени и очукани брони. Разбира се, бяха обезоръжени на портите на Агрионт, но въпреки това около четиримата витаеше аура на опасност. Според Уест бяха оставили на влизане в града не малко стари, силно износени оръжия. Такива мъже сега се тълпяха по границите на Англанд, жадни за война и съвсем недалеч от дома му.

Третият беше по-възрастен, също обгърнат с вдлъбнати на места брони, с дълга коса и величествена бяла брада. През лицето му преминаваше дълъг синкав белег и завършваше в едното му око, което беше бяло и сляпо. По устните му бе изписана широка усмивка, а приветливото му изражение изпъкваше в ярък контраст с мрачния вид на двамата му спътници, както и с това на последния влязъл през вратите.

На влизане той се наведе, за да мине под горната рамка, която се издигаше на цели седем фута от пода. Беше обвит от глава до пети в грубо кафяво наметало с голяма качулка, която напълно скриваше лицето му. Когато влезе и се изправи, по-висок от всички присъстващи, стаята изведнъж се смали. Самата му осанка всяваше страх, но имаше и още нещо. Нещо злокобно, което като че ли се носеше на вълни от него. Войниците покрай стената го почувстваха и се размърдаха неспокойно. Почувства го и секретарят, докато се потеше и нервно ровичкаше из документите. Със сигурност го почувства и майор Уест. Въпреки жегата кожата му изстина и той усети как всяко косъмче под подгизналата му униформа настръхва.