Джо Абъркромби: Гласът на острието

Откри ножа в канията на колана си и остана страшно доволен при вида му. Според Логън един нож повече никога не е излишен, а неговият си го биваше. При все това перспективите му изглеждаха мрачни. Беше съвсем сам, в гора, гъмжаща от плоскоглави. Нямаше никаква представа къде се намира, но можеше да тръгне по реката. Всички реки течаха на север, от планината към студеното море. Можеше да тръгне по реката на юг, срещу течението. Да върви по реката и да се изкачи до Височините, където шанка нямаше да го открият. Това беше единственият му изход.

По това време на годината горе щеше да е студено. Убийствено студено. Логън погледна босите си крака. С неговия късмет, шанка бяха дошли точно когато си бе свалил ботушите, за да се погрижи за пришките по стъпалата си. Нямаше и връхна дреха — беше седял край огъня. В този си вид нямаше да изкара и ден в планините. През нощта дланите и стъпалата му щяха да почернеят, животът бавно щеше да започне да го напуска, нямаше да издържи до проходите, а всъщност изобщо не беше ясно дали първо няма да умре от глад.

— Проклятие — изруга Логън. Трябваше да се върне при лагера. Оставаше му надеждата, че плоскоглавите са си тръгнали и са оставили нещо след себе си. Нещо полезно, с помощта на което да оцелее. Това бяха прекалено дръзки надежди, но друг избор нямаше. Логън никога нямаше много избор.

Когато стигна до мястото, вече бе почнало да вали. Едрите капки залепяха косата му за черепа и поддържаха дрехите му непрекъснато подгизнали. Логън се долепи до мъхестия дънер на едно дърво и предпазливо надзърна към лагера им. Сърцето му препускаше, а пръстите на дясната му ръка стискаха здраво хлъзгавата дръжка на ножа.

Видя черния кръг с пръснати наоколо пепел и недогорели съчки, който бележеше мястото, където бе горял лагерният им огън. Видя и големия повален дънер, на който седяха Три дървета и Дау в момента, в който се бяха появили плоскоглавите. По поляната наоколо бяха пръснати вещите на хората му — изпокъсани и изпотрошени. Логън преброи трима мъртви шанка на земята, от гърдите на единия стърчеше стрела. Само трима мъртви, нито следа от живи. Това беше добре. Но късметът му бе стигнал само колкото да оцелее, във всеки един момент шанка можеха да се върнат. Трябваше да действа бързо.

Напусна тичешком дърветата и заоглежда земята. Ботушите му бяха там, където ги бе оставил. Сграбчи ги и заподскача на един крак, докато се опитваше да ги нахлузи един по един на премръзналите си ходила. От бързане за малко не падна на земята. Късото му кожено палто също си беше на мястото — сбутано в дънера. Беше опърпано и овехтяло от десетте години излагане на прищевките на времето и битките, драно и кърпено, с липсващ половин ръкав. В храсталака наблизо лежеше на безформена топка раницата му, а съдържанието й бе разпиляно надолу по склона. Останал без дъх, той приклекна и започна да хвърля обратно в нея вещите си. Въже, игла и връв, очукана манерка, на чието дъно все още се плискаше малко алкохол. Все полезни неща.

От един клон висеше оръфано, подгизнало одеяло, единият край на което беше накиснат в калта. Логън го взе и се усмихна. Под него откри старата си очукана тенджера. Тя лежеше на една страна, вероятно изритана от огъня по време на битката. Той я взе в две ръце. Почерняла и вдлъбната на места от дългогодишната употреба, тя му навяваше чувството на нещо познато, вдъхваше му усещане за безопасност. Имаше тази тенджера от толкова дълго време. Бе с него през целия път през Севера и след това обратно. Бяха готвили заедно в нея, навън на открито, и пак заедно бяха яли от нея. Форли, Мрачния, Кучето — всички заедно.

Логън огледа отново лагера. Трима мъртви шанка и нито един от неговите хора. Може би все още бяха някъде наоколо. Ако рискуваше, ако тръгнеше да ги търси…

— Не — тихо прошепна на себе си Логън. Той знаеше истината. Имаше много плоскоглави. Ужасно много. Нямаше представа колко дълго е лежал на речния бряг. Дори и някои от хората му да бяха оцелели, сега шанка ги преследваха из гората. Със сигурност можеше да ги смята за мъртви, за трупове, пръснати из високите равнини. Нямаше друг избор, освен да тръгне към планините и да се опита да отърве кожата. Трябваше да е реалист, колкото и да го болеше.

— Сега сме само аз и ти — каза Логън и метна през рамо раницата с тенджерата в нея.

Закуцука енергично, за да се отдалечи колкото се може по-бързо. Нагоре по хълма, към реката и оттам към планината.

Само двамата. Той и неговата тенджера.