Никълъс Спаркс - Последна песен

— Значи си решил да ми съсипваш живота?

— Кой е Маркъс?

— На кого му пука! — викна Рони. — Това няма значение! Няма да позволя да следиш с кого разговарям, така че не се и опитвай!

— Аз не се опитвам…

— Мразя това място! Не схващаш ли? Мразя и теб!

Втренчи се в него, предизвиквайки го да се опита да я опровергае. Надяваше се да пробва, за да й даде шанс да повтори същото.

Ала баща й замълча. Както обикновено. Ненавиждаше го заради тази безхарактерност. Прекоси гневно дневната, грабна снимката, на която свиреше на пиано, а баща й седеше на пейката до нея, и я захвърли към другия край на стаята. Той трепна при звука на разтрошеното стъкло, но не отрони и дума.

— Какво? Нищо ли няма да кажеш?

Баща й прочисти гърло.

— Спалнята ти е първата вдясно.

Рони не благоволи да му отговори. Втурна се през коридора, решена пътищата им повече да не се пресичат.

— Лека нощ, скъпа — извика той. — Обичам те.

За миг Рони изпита срам от думите си, ала съжалението се стопи също тъй бързо, както се бе появило. Той сякаш изобщо не бе усетил колко е ядосана. Чу го как засвири отново — точно оттам, където беше спрял.

В спалнята — лесно я намери, понеже в коридора имаше само три врати: едната към банята, другата към спалнята на баща й — Рони светна лампата със замах. Свали с въздишка абсурдната тениска с Немо, за която почти беше забравила.

Най-лошият ден в живота й.

Е, разбираше, че преценява събитията твърде мелодраматично. Не беше глупава. Но денят никак не беше приятен. Единственото хубаво нещо бе запознанството с Блейз, което й вдъхваше надежда, че има поне един човек, с когото да убива времето това лято.

Ако Блейз все още иска да й прави компания, естествено. И това беше съмнително след неочаквания ход на баща й. Блейз и другите навярно още го обсъждат. И се превиват от смях. Кейла би й напомняла случая до второ пришествие.

Направо й се гадеше. Захвърли тениската с Немо в ъгъла — не искаше да я вижда повече — и започна да смъква концертната фланелка.

— Заявявам ти, че съм тук, преди съвсем да се смутя.

Рони подскочи и се завъртя — Джона се взираше в нея.

— Изчезвай! — изкрещя му тя. — Какво правиш тук? Това е моята стая!

— Не, нашата стая — уточни Джона и посочи. — Две легла? Схващаш ли?

— Няма да деля стаята с теб!

— В татковата ли ще спиш? — наклони глава той.

Рони отвори уста да отговори, замисли се дали да не отиде пак в дневната, после осъзна, че за нищо на света няма да се върне там, и затвори уста. Тръгна към куфара си, разкопча го и вдигна капака. Най-отгоре лежеше „Анна Каренина“. Рони я захвърли настрани и затърси пижамата си.

— Возих се на виенското колело — похвали се Джона. — Много е високо. Така те откри татко.

— Чудесно!

— Беше страхотно! Ти вози ли се?

— Не.

— Трябваше. Виждах чак до Ню Йорк.

— Как не!

— Наистина! Виждам много надалеч. С очилата имам предвид. Татко каза, че имам орлово зрение.

— И още как!

Джона замълча. Протегна се към плюшеното мече, което си носеше от вкъщи. Гушваше го, щом се притеснеше. На Рони й се прииска да върне думите си назад. Понякога брат й създаваше впечатление, че е надраснал възрастта си, но като го видя как придърпва мечето към гърдите си, Рони съжали за грубите думи. Макар да беше твърде зрял за годините си, макар понякога да я изкарваше от равновесие с бъбривостта си, той беше дребничък, на ръст приличаше повече на шест или седемгодишен. Беше се родил три месеца преждевременно и страдаше от астма, късогледство и затруднена моторика. А тя знаеше колко жестоки са децата на неговата възраст.

— Извинявай. С очилата наистина виждаш като орел.

— Да, бива си ги — измърмори Джона и се обърна към стената.

Сърцето на Рони се сви отново. Макар да се държеше досадно понякога, той определено беше добро хлапе.

Тръгна към леглото му и приседна до него.

— Хей. Съжалявам. Просто съм ядосана.

— Знам — отвърна Джона.

— Вози ли се и на нещо друго?

— Татко ме качи почти навсякъде. Едва не повърна, но на мен ми нямаше нищо. И никак не се уплаших в призрачната къща. На всички духове им личеше, че не са истински.

— Винаги си бил смелчага — потупа го тя по крака.

— Аха — съгласи се Джона. — Онзи път например, когато угасна токът. Ти се стресна много. А аз — не.

— Помня.

Джона явно остана доволен. Ала пак се смълча. След малко отрони почти недоловимо:

— Липсва ли ти мама?

— Да — отговори Рони и му пооправи завивката.

— И на мен. И ми беше неприятно да съм сам тук.