Никълъс Спаркс - Последна песен

Три дни по-късно Маркъс подпали яхтата и с наслада проследи как изгаря, скрит зад една магнолия.

Никому не каза какво е направил, естествено. Споделиш ли с някого, все едно си признал пред ченгетата. Теди и Ланс бяха добър пример — задържат ли ги, ще пропеят веднага щом чуят вратата на дранголника да се захлопва. Затова напоследък ги караше да вършат всичката мръсна работа. Най-добрият начин да им запуши ушите беше да се чувстват по-виновни от него. Сега те крадяха пиячката, те пребиха плешивеца на летището и му взеха портмонето, те нарисуваха свастиките по стените на синагогата. Не им се доверяваше, дори не ги харесваше, но му играеха по свирката. Използваше ги.

Зад него Теди и Ланс продължаваха да се държат като идиоти — каквито всъщност си бяха. Рони си тръгна и на Маркъс му доскуча. Не смяташе да виси тук цяла нощ и да бездейства. Като се върне Блейз, като си изяде картофките, ще се пошляят насам-натам. Все нещо ще изникне. Човек никога не знае какво ще му поднесе място като това, нощ като тази, тълпа като тази. Едно беше сигурно — след шоу винаги го засърбяваха ръцете за… нещо повече. Каквото и да означава това.

Маркъс хвърли поглед към сергията за бърза храна. Блейз тъкмо плащаше, а Рони я чакаше по-назад. Втренчи се в Рони и си пожела да се обърне към него. В крайна сметка получи своето. Нищо особено — само един бърз поглед, но го накара пак да се почуди каква ли ще е в леглото.

Навярно необуздана, помисли си Маркъс. Повечето бяха такива, стига да ги поощриш както трябва.

С каквото и да беше зает умът му, Уил винаги усещаше тежестта на тайната. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Шест месеца ходи на училище, игра баскетбол, отиде на бала и завърши гимназия. Сега беше ред на колежа. Не че всичко вървеше по мед и масло. Преди шест седмици бе скъсал с Ашли, но това нямаше нищо общо с онази нощ, нощта, която никога нямаше да забрави. През повечето време успяваше да потиска спомена, ала той току се възземаше и изплуваше на повърхността. При това най-неочаквано. Образите никога не се променяха, не избледняваха, не се размиваха. Сякаш през очите на другиго, виждаше как тича по плажа и сграбчва Скот, който не отлепя очи от бушуващия огън.

Какво, по дяволите, направи?

Не съм виновен!

Точно тогава Уил разбра, че не са сами. В далечината стояха Маркъс, Блейз, Теди и Ланс и ги наблюдаваха. Веднага осъзна, че са видели всичко.

Знаеха…

Уил посегна към мобилния си телефон, ала Скот го спря.

„Не викай полицията! Казах ти, че стана случайно!“

Цялото му изражение го умоляваше.

„Хайде, човече! Дължиш ми го!“

През първите няколко дни новината обикаляше телевизионните канали и вестниците. Уил четеше статиите и гледаше репортажите със свито сърце. Едно е да скриеш случаен пожар, това би могъл да преглътне, но този път имаше пострадал човек и всеки път, щом минеше край мястото, у него се надигаше вълна от угризения. Нищо, че започнаха да строят наново църквата, нищо че изписаха пастора от болницата. Важното беше, че знаеше какво е станало, ала нищо не направи.

„Дължиш ми го…“

Тези думи го преследваха най-безмилостно.

Не само защото със Скот бяха приятели от детската градина, а поради друга, по-съществена причина. И понякога, посред нощ, той лежеше буден и се чудеше как да намери изход.

Този път, колкото и да е странно, инцидентът на волейболното игрище отключи спомена. Или по-скоро момичето, с което се сблъска. Тя не обърна внимание на извиненията му и за разлика от повечето момичета, които познаваше, не се опита да прикрие гнева си. Не се разхихика, не се развика, запази непривично самообладание.

След като си замина, те довършиха сета, но той пропусна няколко удара, които иначе не биха го затруднили. Скот го изгледа яростно и — дали светлината си правеше шеги? — изражението му напомни онази нощ, момента, когато Уил посегна към телефона си да се обади на полицията. И това пусна спомените на свобода.

Успя да се овладее, докато довършат мача, но после закопня да се усамоти. Затова тръгна към площадката с игрите и спря пред една от скъпите, невъзможни за спечелване атракции. Тъкмо се канеше да хвърли прекалено надутата топка към възвисокия кош, когато иззад него долетя глас.

— Ето те и теб! — възкликна Ашли. — Отбягваш ли ни?

„Да — помисли си Уил. — Съвсем вярно“.

— Не — отвърна той. — Не съм виждал кош, откакто приключи сезонът. Исках да проверя дали не съм изгубил форма.