Сюзан Колинс - Игрите на глада

Гледам как Гейл измъква ножа си и реже хляба. Би могъл да ми е брат. Права черна коса, смугла кожа: дори имаме едни и същи сиви очи. Но между нас няма роднинска връзка, поне не близка. Повечето семейства, които работят в мините, си приличат по този начин.

Ето защо майка ми и Прим, с техните светли коси и сини очи, винаги изглеждат някак не на място. Вярно е. Родителите на майка ми били част от малката търговска прослойка, която снабдява с провизии властите, миротворците и от време на време по някой клиент от Пласта. Държали аптека в по-хубавата част на Окръг 12. Тъй като почти никой не може да си позволи лекари, аптекарите са нашите лечители. Баща ми се запознал с майка ми, защото по време на ловуванията си понякога събирал лечебни растения и ги продавал в нейната аптека, за да правят от тях лекарства. Сигурно наистина го е обичала, за да напусне дома си и да го замени с Пласта. Опитвам се да не забравям това, когато виждам единствено жената, която седеше безучастно, безизразна и недостижима, докато децата й ставаха кожа и кости. Опитвам се да й простя заради баща ми. Но, да си кажа честно, не съм от онези, които прощават.

Гейл намазва филиите хляб с мекото козе сирене и внимателно поставя по едно листенце босилек върху всяка, докато аз обирам боровинките от храстите. Разполагаме се в една ниша в скалите. Оттук сме невидими, но ние виждаме ясно долината, която през лятото гъмжи от плячка — зелени растения, кореноплодни, риби, които проблясват на слънчевата светлина. Денят е великолепен, със синьо небе и лек бриз. Храната е прекрасна, сиренето се просмуква и попива в топлия хляб, а боровинките се разтапят в устата. Всичко щеше да е съвършено, ако това наистина беше празник, ако свободният ден означаваше само скитане из планините с Гейл, докато ловуваме за днешната вечеря. Но вместо това в два часа трябва да застанем на площада в очакване да съобщят имената.

— Бихме могли да го направим, нали знаеш — тихо казва Гейл.

— Кое? — питам аз.

— Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, двамата бихме могли да се справим — казва Гейл.

Идеята е толкова абсурдна, че не знам как да реагирам.

— Ако нямахме толкова много деца — добавя бързо той.

Те не са наши деца, разбира се. Но със същия успех можеха и да бъдат. Двете братчета на Гейл и една сестра. Прим. Може да включите в бройката и майките ни, защото как биха живели те без нас? Кой ще храни тези гърла, които винаги искат още? Дори при положение, че и двамата ловуваме всеки ден, пак има вечери, в които дивечът трябва да се разменя срещу мас, връзки за обувки или вълна, пак има нощи, в които си лягаме с къркорещи от глад стомаси.

— Не искам никога да имам деца — казвам.

— Аз бих могъл. Ако не живеех тук — отвръща Гейл.

— Но живееш — казвам, подразнена.

— Забрави — тросва се той в отговор.

Този разговор ми се струва напълно излишен. Как бих могла да изоставя Прим — единственият човек на света, когото съм сигурна, че обичам? А и Гейл е отдаден на семейството си. Не можем да заминем, така че защо да си правим труда да говорим за това? А дори и да можехме… дори и да можехме… откъде се взеха всички тези приказки за деца? Между мен и Гейл никога не е имало любовна връзка. Когато се запознахме, бях кльощава, дванайсетгодишна, и макар да беше само с две години по-голям, той вече изглеждаше като мъж. Трябваше ни дълго време дори само да се сприятелим, да спрем да спорим при всяка сделка и да започнем да си помагаме един на друг, за да избегнем неприятности.

Освен това, ако иска деца, Гейл няма никакъв проблем да си намери жена. Той е привлекателен, достатъчно силен да се справи с работата в мините и умее да ловува. От начина, по който момичетата в училище си шепнат, когато минава покрай тях, си личи, че го харесват. Това ме кара да ревнувам, но не по онази причина, за която си мислят хората. Трудно се намират добри партньори за лов.

— Какво искаш да правим? — питам аз. — Можем да отидем на лов, да ловим риба или да берем плодове, корени и треви.

— Хайде да ловим риба в езерото. Ще заложим въдиците и ще посъберем плодове и корени в гората. Ще намерим нещо хубаво за довечера — казва той.

Довечера. След Жътвата всички би трябвало да празнуват. И много хора наистина празнуват от облекчение, че децата им са били пощадени за още една година. Но поне две семейства ще спуснат капаците на прозорците си, ще заключат вратите си и ще се чудят как да оцелеят през идните мъчителни седмици.