Хорхе Букай: Да се обичаме с отворени очи

Вярваше, че след подобно героично и безапелационно извинение приятелите му щяха да изгубят надежда да им отговори. Но когато се приближи до телефонния секретар, за да запише съобщението, от него се чу непознат глас:

— Здрасти. Кристина се обажда. Ти не ме познаваш. Фелипе ми даде номера ти. Ще съм откровена: в събота има невероятно парти и би било ужасно да отида сама — или по-скоро без придружител . Фелипе казва, че си печен, забавен и интелигентен (точно това ми препоръча лекарят). Ако е истина и имаш желание да прекараш известно време в добра компания и да дойдеш на страхотно парти, обади ми се на 63124376 преди петък. Ако Фелипе лъже и не си такъв, какъвто разправя, извинявай, сгрешила съм номера.

Как се включи това съобщение, при все че той не бе натиснал никакъв клавиш? Загадка.

Защо Фелипе, когото познаваше съвсем бегло, беше казал подобни глупости за него? Загадка.

За каква се мислеше онази жена, че го предизвикваше по този начин?

Загадка.

Обади се…

Сега отново бе изправен пред необяснимо стечение на обстоятелствата. Непозната психоложка, незнайно откъде, изпращаше на някакъв мъж — незнайно къде, някакви размисли за отношенията в двойката. Съобщенията попадаха при него без видима причина и бяха точно това, което имаше нужда да чуе.

Магия.

Открай време вярваше, че подобни съвпадения превръщат суеверните във вярващи, а посветените — във фанатици. Независимо дали съществуваше един бог или сто хиляди божества, и едните, и другите единствено използваха вярата си във Всемогъщия, за да обяснят (може би фантасмагорично) онова, което логиката не съумяваше да разреши, търсейки убежище в идеята за Бог. Така те добиваха увереност, че собствената им съдба не е плод просто на случайността, нито пък резултат единствено от човешките им стремления или грешки. Роберто мислеше, че на него също би му олекнало, ако можеше да повярва, че някой или нещо щеше най-после да се погрижи за бъдещето му, или пък да е сигурен, че съдбата — в цялата й необятност — вече е написана. За съжаление, неговият случай беше по-различен. Не можеше да направи нищо друго, освен да приеме съществуването на случайността, съвпадението, необяснимото.

Съвпадения… Съдба… Преплетени енергии… Търсеше в главата си думата, която да му помогне да назове чувството, което изпитваше. От терапията бе научил, че е невъзможно човек да има власт над собственото си съществуване, ако не е в състояние дори да назове фактите.

Легна си, като продължаваше да си мисли за изплъзващата му се дума. Докато прехвърляше в главата си фрази и съчетания от срички, неусетно заспа.

Призори се събуди, стреснат. Вероятно бе сънувал нещо много неприятно, защото леглото му бе в безпорядък, а чаршафите му, омотани на кълбо, се бяха озовали захвърлени в другия край на стаята.

Остана неподвижен в леглото и отново затвори очи, за да си припомни фрагменти от съня си. Спомняше си само отделни образи, и то съвсем смътно: думи, много думи се появяваха върху екраните на стотици компютри и се умножаваха с шеметна скорост, докато изпълнеха мониторите… После преливаха от тях и завладяваха цялата осезаема действителност…

„Свят, изпълнен с думи — помисли си той. — Прекалено много думи“. Преглътна мъчително и се изправи. Докато стоеше под душа, реши, че няма да ходи на работа. Имаше много неща за подреждане и можеше да го направи вкъщи.

Работи известно време върху документите си, докато започна да усеща върху плещите си бремето на отегчението, този чест гост в ежедневието му.

Вдигна телефона и набра номера на Кристина. С малко късмет щеше да я завари точно когато излизаше.

— Ало — отговори Кристина с безличен глас.

— Здравей — каза Роберто, опитвайки се да успокои нещата.

— Здравей — повтори ядосано Кристина.

— Трябва да поговорим — каза Роберто.

— За какво? — попита тя, решена да остане непреклонна пред опитите му за помирение.

— За политическата ситуация в Танзания — отвърна той иронично.

— Ха! — беше сухият отговор от другия край на жицата.

— Наистина, Крис, да се видим тази вечер. Трябва да ти кажа много неща и искам да ти прочета един текст, който получих по интернет.

— Какъв текст?

— За двойките.

— Как така го „получи“?

— После ще ти разкажа… В осем в бара?

— Не, ела да ме вземеш от нас — каза Кристина, заемайки категорично властна позиция.

— Добре — каза Роберто, — до скоро.

— До скоро.

„После ще ти разкажа“, беше казал. Щеше ли да разкрие пред Кристина как точно се бе натъкнал на написаното от Лаура? Вероятно не. Защо не? Писмата, попаднали в пощенската му кутия, представляваха лична кореспонденция и поведението му можеше да бъде изтълкувано като злоупотреба с нечия поверителна информация. Не искаше Кристина да разбере, че е способен да шпионира живота на друг човек. Сигурно щеше да го упрекне, да му се разсърди и така да пропусне истинското послание на писмото.