Хорхе Букай: Да се обичаме с отворени очи

Провери внимателно получателя:

rofrago@yahoo.com

R-O-F-R-A-G-O. Нямаше съмнение! Съобщението беше адресирано до неговата пощенска кутия.

Остана неподвижен няколко минути, загледан в екрана. Искаше да намери по-задоволителен отговор на загадката с имейлите, тъй като му се струваше, че неопитността на Лаура не е достатъчна като обяснение.

Реши, че въпросният Фреди сигурно има пощенска кутия или електронен адрес, подобен на неговия. Задаването на свободните пощенски кутии се извършваше автоматично и бяха достатъчни минимални различия за приемане на новите адреси от сървъра. Сигурно Фреди (както и самият той) не е могъл да се регистрира с името си, така че е използвал фамилното си име или това на кучето си, или кой знае какво. Вероятно електронният му адрес беше rodrigo, rodrago или rofraga и Лаура го беше записала погрешно. Съобщенията не стигаха до получателя си, а тя продължаваше да изпраща материали, които той никога нямаше да получи.

Много добре. Всичко е ясно. И сега?

Щеше да реши проблема през почивните дни, когато имаше повече свободно време: щеше да уведоми Лаура за грешката, за да може тя да намери истинския адрес на Фреди Рофрага (беше решил, че това е презимето му).

Роберто загаси компютъра и тръгна за работа.

Думите от писмото на въпросната Лаура се въртяха из главата му през целия ден, а когато вечерта се обади приятелката му, подхвана — както много пъти дотогава — един от безкрайните спорове, които водеха обикновено.

Кристина се оплакваше, че той никога няма време да излизат. Когато не работеше, си почиваше от работа, а когато не правеше никое от тези две неща, седеше пред компютъра си, „свързан“ буквално и символично с виртуалната действителност.

Роберто също се оплакваше. Кристина беше прекалено взискателна. Тя трябваше да разбере, че интернет е единствената му възможност за почивка и че той имаше право на малко развлечение в свободното си време.

— Ясно! Да го прекарваш с мен не е развлечение… — беше казала Кристина.

— Е… Понякога не… — отговори Роберто в изблик (осъзна го по-късно) на излишна откровеност.

— Например кога?

— Например, когато ме обсипваш с оплаквания и упреци.

Кристина беше затворила телефона. Със слушалка в ръка Роберто си спомни за последния спор с Каролина, предишната му приятелка и усети как в главата му изплува една фраза, която беше прочел сутринта в съобщението от Лаура:

„… подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.“

Спомни си и нещо друго:

„Всички искат винаги да говорят за другия.“

Беше истина! Именно това правеха двамата с Кристина при всеки спор. И именно това бе сложило край на връзката му с Каролина. Всъщност беше се разделил с нея, защото вярваше, че с друга щеше да е различно.

Следобед си тръгна от работа малко по-рано от обикновено. Искаше да прочете отново текста за двойките.

Още щом пристигна вкъщи, захвърли сакото си върху старото сиво кресло до входната врата и включи компютъра. Този път програмите се зареждаха по-бавно от всякога, но той търпеливо изчака. Накрая отвори електронната си поща и натисна върху „Изпращам ти“.

Точно него търсеше.

Копира съобщението в текстообработващата програма, след което създаде файл „изпращам-ти.doc“ и потърси фразите, които беше запомнил. Използва жълтия маркер, за да ги подчертае, и маркира някои други.

„Да се откажем от илюзията за съвършената двойка.

Това, което нямам, го няма никой друг.

Да направим с възможния живот… възможно най-доброто.

Трудностите са неделима част от пътя към любовта.“

Обзе го странна смесица от чувства: изненада, възбуда, свян, смут. Понякога в миналото бе изпитвал странното усещане, че по мистериозен начин животът го доближава точно до това, от което имаше нужда. Спомни си деня, в който се запозна с Кристина — преди повече от година. Чувстваше се доста тъжен и някак отчаян. Заедно с болката от раздялата с Каролина като връх на айсберг се беше появила някогашната му депресия и в течение на три седмици не бе изпитал ни най-малкото желание да излезе навън. Беше се затворил вкъщи и оставяше телефона да звъни, докато телефонният секретар се заемаше с обажданията. Съобщенията се трупаха и той от време на време просто ги изтриваше, без дори да ги прослуша.

В онзи следобед, отегчен от отегчението си, бе решил да промени съобщението на секретаря си. Новото гласеше: „На път съм. Не оставяйте съобщения, няма кой да ги приеме“.