Хорхе Букай: Да се обичаме с отворени очи

Отвори съобщението. Беше адресирано до някой си Фреди и съдържаше поздрави и разсъждения върху някаква си идея за двойките. Беше подписано от Лаура.

Роберто не си спомняше за никаква Лаура или Карлос, които биха могли да му пишат, а още по-малко го вълнуваше темата на писмото, затова бързо разбра, че е грешка, и го изтри от електронната си поща и от мислите си. Изключи компютъра и тръгна за работа.

През следващата седмица получи второ съобщение от carlospol@spacenet.com . Роберто не се забави повече от пет секунди, преди да натисне клавиша „Изтриване“.

Тези епизоди биха били абсолютно маловажни в живота на Роберто, ако три дни по-късно в електронната му поща не се бе появило ново писмо от Лаура, озаглавено „Изпращам ти“. Леко раздразнен, изтри съобщението, без дори да го прочете.

Следващото съобщение от Лаура пристигна след един месец. Роберто реши да го отвори с надеждата да разбере на какво се дължи недоразумението. Не искаше да продължава да изпитва дребното задоволство и възбуда, които съпровождаха пристигането на всяко ново писмо, само за да се разочарова от откритието, че не е истинският получател.

Съобщението гласеше:

„Скъпи Фреди,

Какво мислиш за това, което ти изпратих? Бихме могли да поговорим или да променим нещата, с които не си съгласен. Говори ли с Мигел? Толкова се вълнувам от идеята за книгата, че не мога да спра да пиша. Изпращам ти нещо ново.“

Следваше дълъг текст върху отношенията в двойката. Роберто разполагаше с малко време, така че го прочете набързо.

„Когато хората срещнат трудности във връзката си, са склонни да хвърлят вината върху партньора. Виждат съвсем ясно какво трябва да промени другият, за да може връзката да функционира, но им е много трудно да видят кое в тяхното собствено поведение предизвиква проблемите.

При сеансите с двойки често задавам въпроса:

— Какво става с теб?

Отговорът, който обикновено получавам, е:

— Това, което става с мен, е, че той не разбира…

Отново питам:

— Какво става с теб?

— Това, което става с мен, е, че той е много агресивен!

Продължавам да питам упорито:

— Но какво чувстваш ти? Какво се случва с теб?

Много е трудно човек да говори за това, което става с него, за нуждите или чувствата си. Всички искат винаги да говорят за другия.

Да подхождаш към конфликтите в една връзка, като разсъждаваш върху въпроса «какво става с мен?», е много различно от това да подхождаш към тях с недоволство и с убеждението, че проблемът е в това, че си с неподходящия човек.

Много двойки решават да се разделят, защото вярват, че с друг партньор ще е различно, след което отново се оказват в подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.

Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Не е възможно създаването на интимна връзка без конфликти.

Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.

Интересно е как хората винаги търсят това идеално положение.

«… и когато господин X осъзнава, че човекът до него не отговаря на този съвършен и приказно-романтичен идеал, той започва упорито да си повтаря, че други хора се радват на такава идилична връзка, каквато сам търси, но че на него не му е провървяло… Защото се е оженил за неподходящия човек…»

Не!

Не е така.

Не се е оженил за неподходящия човек.

Единствената грешка се крие в предварителната представа за брака, в представата за съвършената двойка. Донякъде ме успокоява мисълта, че това, което нямам, го няма никой друг, че идеалната двойка е фикция и че действителността е съвсем различна.

Мисълта, че моравата на съседа е по-зелена или че другият има това, което аз не успявам да постигна, поражда много страдание.

Възможно е осъзнаването на тези истини да освободи някои хора от зловредните чувства. Действителността става значително по-добра, когато реша да се радвам на възможното, вместо да страдам, че една илюзия или фантазия не се осъществява.

Идеята е: да направим с възможния живот… възможно най-доброто.

Да страдам заради това, че нещата не отговарят на представите ми, е не само безполезно, но и детинско.“

„Тези психолози никога няма да се научат да работят с компютър“ — помисли си Роберто, спомняйки си как приятелката му Адриана, която също беше психолог, понякога се обръщаше към него за технически съвети.