Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

«Не ти ли се струва истинско бижу?»

Докато го четях, си мислех, че говори за теб и за мен. Почувствах, че описва нашата среща и че вместо да го свърже с отношенията между двама възрастни, които се познават и обичат, го е написала за танца. Много ми харесва. Ние също се научихме да танцуваме заедно по време на дългия танц, какъвто се оказа написването на тази книга. Според мен ние също трябваше да се научим как да се прегръщаме, да се сдържаме, да не се блъскаме, да не се настъпваме… Ние също можем да продължим да се учим да танцуваме заедно. Ще танцуваш ли с мен това танго?

Пращам ти целувка и една истинска аржентинска прегръдка.

Провери написаното и го копира в съобщението, което озаглави „Танго“ и изпрати до carlospol@spacenet.com от trebor@hotmail.com.

Отговорът на Лаура пристигна вечерта на следващия ден и го накара да изтръпне.

Трябваше да бъде по-внимателен, защото писмото започваше с думите:

„Фреди,

Какво означава това «да пробвам новия ти електронен адрес»? Моят нов адрес? Не аз се преместих, а ти! Сигурно си искал да кажеш: «да пробвам новия си електронен адрес, избрах…» Май от толкова пътувания вече не знаеш дали заминаваш, или оставаш, дали си тук, или те няма, дали си ти, или е друг.

Все пак объркването ти доста ме развесели; питах се какво биха казали пациентите ти, ако разберат, че не знаеш дори къде се намираш.“

Непременно трябваше да чете по-внимателно писмата, ако искаше да продължи да играе ролята на администратор на пощата.

Писмото продължаваше:

„Идеята на приятелката ти Хулия ми се струва фантастична. Невероятно е как се вписва не само в нашите отношения, но и във всичко, в което вярваме и върху което работим.

След като прочетох текста за тангото, потърсих папката, в която пазя някои бележки от времето, когато подготвяхме лекцията в Кливланд, и намерих нашата «Работна програма, насочена към хора, затрудняващи се да поддържат връзка». Помниш ли я?

1. Да развиваме способността си да обичаме.

2. Да се откажем от очакването за съвършенство.

3. Да намерим равновесие между отдаване и лично пространство.

4. Да развиваме интуицията си и да я следваме, както и да следваме понякога интуицията на партньора.

5. Да работим върху трудностите, свързани с даването и получаването, от позицията на нашите истински потребности.

6. Да даваме предимство на посланията на тялото и на ситуациите, носещи радост, пред представата за това как е «правилно» да постъпваме.

7. Да подходим откровено към въпроса доколко сме готови да дадем това, което имаме, макар и да ни е трудно, а не само онова, което ни е в повече; да намираме пространство и време за връзката, да престанем да бъдем абсолютен център на вселената.

Виждаш ли? Същото е. Силно съм впечатлена и съм много щастлива.

Обичам те много. Целувки на Хулия, когато й пишеш.

Роберто копира писмото и махна първата част от текста. Преди да го препрати, изтри „Обичам те много“ от последното изречение, както и „много щастлива“; беше решил, че някои думи на Лаура ще запази само за себе си.

През цялата нощ и голяма част от следващия ден размишляваше върху ролята, която му отреждаше тази нова ситуация. Каза си, че за целите на връзката между Лаура и Фреди тази междинна пощенска кутия функционира като божество с безкрайна власт. По своя прищявка Trebor можеше да променя, да добавя, да премахва, да създава и да изкривява информацията, която двамата получаваха, и по някакъв начин да манипулира отговори, мисли и действия, без те да се досетят.

Независимо какво можеше да си помисли някой, намерението му не беше да навреди. Имаше предвид Фреди, защото лошата шега с Фариас бе достатъчно злонамерена, за да канализира целия му гняв (всъщност вече малко се разкайваше). Що се отнасяше до Лаура, единственото му желание беше да не загуби контакт с нея.

Чисто и просто Trebor представляваше единственият сигурен начин да поддържа връзката си с Лаура.

Лаура затвори вратата на дома си и забеляза, че Ана бе излязла без папката си за рисуване. Усмихна се, докато мислено пренареждаше задачите си за деня, за да намери време да мине през училището и да остави папката на дъщеря си.

Водата за чая сигурно щеше да заври всеки момент, затова побърза към кухнята и още щом влезе, чу характерния шум от кипящия чайник. Загаси печката и отвори кутията, където държеше чая. „Какъв?“, запита се тя, докато разглеждаше разноцветните пакетчета, подредени грижливо в две редици.