Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Със залитане стигна до банята и наплиска лицето си с вода, за да се разсъни. Без да влиза в спалнята, за да се преоблече, тръгна към кухнята да си приготви кафе.

Беше включил компютъра, докато чакаше водата да заври. После прибави остатъците от кафе в пакета и с механично движение надигна чашата към устните си. След като прочете съобщението, вече бе напълно буден.

Запъти се към телефона. Мигащата светлина го известяваше за нови съобщения. Сигурно бяха от Кристина, която го умоляваше да й отговори, да й се обади, да поговорят и прочее. Без да ги прослуша, той стисна палци и набра номера й.

Желанието му се изпълни: отговори му телефонният секретар.

— Нямаше нищо общо с теб — каза той, — съжалявам. Мисля, че трябва да разреша някои мои лични неща, за да заслужа да бъда с теб. Не ми се обаждай, ще ти се обадя аз. Целувам те.

Потърси в бележника си телефона на приятелката си Адриана, която бе психолог. Чувстваше, че има нужда от огледало, в което да се поогледа.

— Ще имаш ли малко време за мен?

Уговориха се да се срещнат след четиридесет и пет минути в един бар, недалеч от кабинета й…

Роберто се прибра около полунощ. След като разговаря с приятелката си в продължение на два часа, беше отишъл да се разходи край реката… За да помисли.

С помощта на Адриана сега всичко изглеждаше по-ясно. От години Роберто вярваше, че е преодолял травмата от историята на майка си. Но не беше така: проблемът си оставаше — може би не непокътнат, но все пак съществуваше.

Идеята за „нараненото дете“ на Лаура завладя мислите му. Колко пъти това наранено дете беше ритало, викало, плакало, беше се влачило, беше заплашвало и манипулирало, за да накара другия да остане до него?

Сега го правеше с Кристина, но по някакъв начин бе действал така и по-рано — с Каролина, а преди това с Марта, с Алисия, а още по-рано — с всеки един от приятелите си, от които изискваше да бъдат на разположение винаги и безусловно; това изискване, което нямаше как да бъде удовлетворено, в крайна сметка ги плашеше.

Яснотата идваше от увереността, че може да изрази с думи това, което ставаше с него. Сега се чувстваше в състояние да определи какво се случваше с него, а оттам — вероятно да го промени.

По време на терапията бе осъзнал колко важно е умението да назоваваш нещата с истинските им имена. Винаги си спомняше с възторг онзи сеанс, при който беше разсъждавал надълго и нашироко върху културната стойност на някои думи и изрази…

Мислеше, че хората започват съществуването си, когато бъдат идентифицирани с име и презиме (защото от юридическа гледна точка нерегистрираният, невписаният, неназованият човек практически не съществува). Колко определящо за нас може да бъде да се казваме по един или друг начин? Какво ли е бремето — питаше се той — на имена като Соледад, Долорес или Ангустиас 4 4 Самота, Болка, Тъга (исп.). — Б.пр. ? Мислеше си за невидимата тежест да се носи името на починал брат, дядо или чичо, или за задължението на хората, кръстени на някого от родителите си, да бъдат Хорхито, Силвита или Мигелито до смъртта на бащата или майката и едва тогава да могат да изоставят умалителното и най-после да се казват Хорхе, Силвия или Мигел.

Спомни си и популярния израз, използван за нещата, които убягват от контрола ни: „Нямам думи“ („нямам думи за това, което ти се е случило“, казват хората, когато искат да покажат, че всяка дефиниция би била недостатъчна). Спомни си и за противоположния израз, призоваващ към яснота: „Да назоваваме всяко нещо с името му“.

Спомни си библейската притча, според която сам Бог помолил човека да даде имена на всички неща и животни, за да може да „господства“ над сътвореното.

Спомни си решението на хората да нарекат Господ Неназовимия, може би, за да предотвратят по този начин властта на смъртните върху Него…

„Да назова — означава да дам определение, а да дам определение — означава да започна да контролирам, защото не мога да контролирам онова, което не може да бъде определено или назовано“, каза си Роберто.

„Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но които в личните си отношения не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание“, припомни си той.

Трябваше да започне да работи върху „нараненото дете“, което живееше вътре в него. Никога нямаше да успее да поддържа трайна връзка с друг човек, ако не се освободеше от болезнения си страх да не бъде изоставен.