Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Проблемът обаче се появява по-късно, защото колкото и да ни е радвало различието в началото, след като състоянието на влюбеност се уталожи, започваме да спорим с партньора си заради същите онези характеристики, които са ни сближили. Ако аз съм развила най-вече активната страна, вероятно ще вляза в спор с пасивната. Като споря с другия, ще се поставя на страната на пасивното, а той ще стане мой противник от страната на активното. С други думи, пренасям във връзката една стара вътрешна борба. Когато се влюбвам в другия човек, защото си позволява да бъде толкова уравновесен и спокоен, по някакъв начин се примирявам с една моя черта, която съм отричала, но ако не я развия у себе си, в един момент ще започна да споря с партньора си по същия начин, по който преди съм се бунтувала срещу тази отричана черта.

Решението в тези случаи е да развием в себе си онези черти, които въобще не са еволюирали или са еволюирали в малка степен и които виждаме у другия. Така партньорът се превръща в наш учител или в наш враг. Това е изборът, пред който сме изправени.

Идеята ни е, че развивайки тези отричани или противодействащи си черти, ще можем да бъдем по-цялостни, да се превърнем в по-пълноценни личности и да възпрем вътрешната и външната борба.

Най-подходящият пример е да видим това в нас двамата. Не мислиш ли така?

Възхищава ме способността ти да се изразяваш, начинът, по който боравиш с думите и направляваш връзките между тях. Аз съм саможива и водя непрестанна битка с формата. Работата с теб, Фреди, ми дава възможност да се помиря с тази моя страна и ти да се превърнеш в мой учител в това начинание. Тъкмо обратното, би било невротично да се ядосвам, че придаваш такова значение на формата и не съзнаваш, че само съдържанието има значение.

Тук следва да прибавиш своя принос по въпроса: коя отхвърлена от теб черта можеш да интегрираш чрез връзката ти с мен.

Това има отношение към предишните ни разговори по темата за двойката: че тя е огледало, в което виждаме отхвърлените от нас черти. Както вече казах — набляга се върху развитието на онова, което отричаме, или на чертите, с които се борим, като съзнаваме, че ако не го направим, накрая ще се разделим поради същата причина, поради която сме се събрали. Това е предизвикателството пред двойката.

В този смисъл връзката ни служи, за да интегрираме всички свои страни, защото, ако не го направим, ще се препираме и дори ще се разделим с човека, който непрекъснато ни напомня за вътрешната ни борба.

Всъщност това е само част от ставащото. В друга глава бихме могли да говорим за личните проблеми, пред които трябва да се изправим заради тази връзка, тъй като, когато сме с друг, се сблъскваме с ужасни наши черти, които няма как да се проявят, ако сме сами.

Затова понякога близостта с друг е толкова трудна. Защото, когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто, така и най-лошото у нас: съперничество, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия, липса на щедрост… и така до безкрай.

Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателство е да го приемем и да работим върху него. Най-лесното решение е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният…

Цитирам Нана: «По всичко личи, че същите елементи, които допринасят за запазване на стабилността и хармонията в една двойка, могат да допринесат и за нейното разрушаване.

Всяка връзка, която не подпомага разгръщането на Аза, която пречи на израстването, макар да е стабилна и/или привидно удовлетворяваща, крие зародиша на собственото си разрушение. Да се видят тези ограничения своевременно е от жизненоважно значение. Истинската връзка с другия, в когото в даден момент сме повярвали и в чието присъствие сме успели да преодолеем и надживеем терзанието, предизвикано от самотата и самодоволството, е един от прекрасните мигове, които ни позволяват да се доближим с любов до човешките същества».

Колко красива фраза. Бих искала да цитирам Нана през цялото време. Много пъти имам усещането, че всичко, което знам, по един или друг начин съм го научила от майка си или от нея.

Мисля си за импровизирания разговор за нас двамата в онзи бар в квартал Онсе 7 7 Става дума за квартал в Балванера в Буенос Айрес, популярен като Онсе, или Единайсети. — Б.р. . Помниш ли? Казах ти нещо и изведнъж лицето ти грейна: за теб това беше своего рода «осъзнаване».

В онзи момент почувствах за първи път, че ме приемаш наистина, че ме слушаш по друг начин. Беше като просветление, но колко глупаво би било да мисля, че не трябва да те виждам отново, ако това не се случва.