Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

„Единственият, който може да се погрижи за нараненото дете, съм аз самият“, припомни си той.

Категорично — трябваше да го направи.

„Когато се погрижа за тъгата, страха и недоволството му, тогава детето не реагира, защото е усмирено“.

На Роберто не му се вярваше, че всичко това се случва заради случайно попадналите в живота му писма от някаква непозната, сякаш се беше озовал в странна и неволна комедия от грешки.

С изненада установи, че отново мисли за Лаура. Изглежда, че въпросният Карлос й е мъж, любим или любовник, макар че, съдейки по прочетеното, можеше да бъде бивш съпруг, с когото поддържаха добри отношения. Във всеки случай, помисли си той, сигурно не е трудно човек да бъде с някого, който е толкова добре запознат с темата. Виждаше у Лаура толкова голяма свобода, такова разбиране, толкова много опит… Ето от какво се нуждаеше той: да срещне такава жена. Но къде бяха тези жени? Е, той знаеше къде да намери една от тях. Живееше в компютърен терминал под името carlospdl@spacenet.com .

Точно тогава си даде сметка, че пощенската кутия на Лаура се казваше carlospol . Притесни го мисълта, че Лаура може да се окаже литературният псевдоним на някой журналист в женски списания на име Карлос, който се опитва да припечели допълнително в комбина с опитния психиатър Фреди. С мисълта, че книгата щеше да е предназначена за женска публика, Карлос бе решил да се подписва като жена и бе измислил Лаура…

Роберто отвори папката с текстови файлове и потърси запазените съобщения. Зачете припряно, търсейки откъсите, където можеше да се споменава Карлос…

Защо винаги усложняваше всичко? Защо беше толкова мнителен?

Писмо, изпратено от Лаура, която се представяше като психотерапевт на двойки и говореше за книга, не беше нищо друго, освен онова, което изглеждаше.

Следователно Лаура беше Лаура, Фреди беше неин приятел, а Карлос бе бившият или — за съжаление — настоящият й съпруг. Точка.

Продължи да фантазира… „Лаура живее с двете си деца — момче и момиче, в голяма къща в околностите на Буенос Айрес, вероятно близо до делтата, където в събота и неделя тя, бившият й съпруг и децата им излизат с гребна лодка…“ Но проблемът беше друг.

Защо мислеше за Лаура, вместо да се тревожи за застрашената си връзка с Кристина?

Настани се удобно пред компютъра и отвори пощата си с надеждата да намери нови съобщения. Действително бяха там: „Изпращам ти 1“ и „Изпращам ти 2“.

„Здравей, Фреди!

Какво става, че не ми отговаряш? Хайде, не бъди мързелив…

Всъщност искам мнението ти за един пациент, с когото работя от година. Струва ми се, че някои аспекти от проблемите му са важни за книгата.

От една година идва при мен и едно от първите неща, което му се случи, бе да осъзнае, че е влюбен в друга жена. Оттогава се бори с дилемата дали да заживее с другата жена, или да остане при съпругата и сина си. Вчера ми разказа нещо много интересно: как е разбрал, че онова, което най-силно го привлича в любовницата му, е нейната непредвидимост и че той никога не знае къде е тя.

Заедно размишлявахме върху този парадокс, при който силата на страстта е много тясно свързана с отсъствието на другия, с изненадата и непредвиденото. Ако тези отношения се превърнат в конвенционална връзка, страстта неизбежно ще си отиде.

Колко е абсурдно желанието да се свържат страстта и бракът! Как може човек да направи избор между семейството и страстта? Невъзможно е, най-вече защото, ако избере страстта и отиде при любовницата си, връзката скоро ще попадне в мрежите на рутината.

Пациентът ми е доволен от семейството си, от възможността да се връща у дома, при съпругата и детето си. Проблемът се утежнява от това, че той не само не изпитва страст към жена си, но и не обича да бъде с нея, не го привлича мисълта да пътуват заедно. Смятам, че е запазил някакво огорчение, което никога не е успял да изрази.

Вчера говорих на подобни теми с друга двойка. Мъжът се успокои, когато разбра, че тези проблеми са нещо обичайно. Жената обаче много се ядоса и отказваше да приеме, че тези неща се случват. Смятам, че изходът е в това да приемем нещата такива, каквито са, и да видим какво можем да направим, как всеки може да намери решение за собствения си живот. Според мен нейното поведение беше много детинско: «Не искам това да се случва». Смятам, че много често терапията се състои в това пациентът да осъзнае, че нещата се случват по свой начин, а не според неговото желание.

Снощи четох книгата на Уелуд «Предизвикателството на сърцето» 5 5 Welwood, John, «Challenge of the heart», Random haus, New York, 1985 — Б.пр. и ми се стори интересно да преведа следния откъс за нашата книга: