Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Запита се в коя от тези две посоки щеше да поеме връзката му с Кристина: към своя край или към началото на нещо не толкова бурно, но по-дълбоко?

Тогава се поправи…

„Коя от двете възможности искам аз?“

Разбира се, Кристина позвъни в понеделник, сякаш нищо не се беше случило.

— Как мина барбекюто? — попита той механично.

— Добре — отговори тя, изненадана от студенината му. — Какво ти става?

— В лошо настроение съм — призна Роберто.

— Има ли нещо общо с мен? — попита тя с напразната надежда да остане настрана.

— Разбира се, че има нещо общо — Роберто направи пауза, след която заговори отново, питайки се защо казва всичко това: — Всички лоши неща, които ми се случват напоследък, имат нещо общо с теб!

— Но нали вчера ни беше толкова добре…

— Толкова добре… Че отиде на това проклето барбекю!

— Но, Роберто, ти знаеше…

— И какво? Ако знам, че ще ми забиеш нож, значи ли, че няма да ме заболи?

— Не преувеличаваш ли малко със сравнението?

— Не.

— Идвам при теб.

— Не. Не искам.

— Все пак идвам — каза тя и затвори, преди да чуе отговора му.

— Няма да съм тук — заплаши той в смълчаната слушалка.

Роберто остана за миг с телефона в ръка, като се питаше дали да не излезе, преди да е дошла Кристина.

Сигурно колебанието му бе продължило дълго, защото, когато чу звънеца, все още не беше оставил слушалката.

Отвори вратата, без да погледне кой е, и отиде в кухнята да си стопли кафе, преструвайки се, че не забелязва Кристина, която го чакаше права в хола.

— Можеше да ме поздравиш, нали? — укори го тя.

Роберто я погледна гневно и разтегна устни във възможно най-фалшивата усмивка. Един превзет реверанс допълни подигравката.

Кристина седна на двойния фотьойл.

— Не мога да разбера какво ти става — започна тя.

Той не отговори. Приближи се до прозореца и се загледа мрачно към улицата.

— Не можеш да вдигаш такъв скандал само защото съм отишла на някакво барбекю, не мислиш ли? — продължи тя, искрено изненадана.

— Мога да вдигам какъвто си искам скандал.

— Ще ми кажеш ли какво толкова те притеснява?

— Виж какво, ако трябва да го обяснявам, не си струва усилието.

— Какво става с онова, което си говорихме, за това, че „усилието си струва“?

— Забравих го!

— Невъзможен си!

— Ти си невъзможна!

Кристина пое дълбоко въздух и реши да направи последен опит.

— Може ли да поговорим?

Изражението на Роберто омекна и той седна на фотьойла.

— Какво ти става? — повтори тя.

— Става това, че не разбирам нищо. Всичко беше толкова прекрасно, имахме най-добрата среща в живота си, а ти трябваше да отидеш на това барбекю. Не разбирам… Толкова ли беше важен този обяд, че да провалиш всичко, което бяхме завоювали?

— Но, Роберто… Барбекюто изобщо не ме интересуваше. Ако ме беше помолил, щях да остана…

— Ако аз те бях помолил?

— Да, защо не?

— Трябва ли аз да те моля да бъда по-важен в живота ти от един глупав обяд?

— Трябва ли аз да отгатвам от какво имаш нужда, за да разбереш, че си важен за мен?

— Не знам, не знам… Всичко се разпада.

— Недей така, Роберто, не разваляй всичко заради една глупост.

— Ти го развали, Кристина, не аз. Този път си ти, ти си тази, която развали всичко този път.

— Съжалявам. Наистина съжалявам много…

— Аз също… Аз също…

Тя се изправи бавно, взе палтото и чантата си от дивана и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се спря за няколко секунди с гръб към Роберто, сякаш очакваше той да я задържи. Не го направи. Кристина излезе от апартамента с навлажнени очи, като остави вратата открехната след себе си.

Беше бесен, но не знаеше защо. Мислеше си, че е могъл да отстъпи, да изтръгне от нея донякъде искрено извинение, че е могъл да спаси връзката им, че е могъл… Но беше решил да не го направи.

Тя не го заслужаваше!

Тя! А той? Заслужаваше ли той да спаси връзката им?

Гневът му продължаваше да расте. Стискаше юмруци и зъби силно, до болка. Кого наказваше?

Изведнъж си спомни приказката за Тъгата и Яростта 3 3 Приказката е поместена в книгата на Хорхе Букай „Приказки за размисъл“ (ИК „Хермес“, Пловдив, 2009 г.). — Б.р. . За Тъгата, която облича дрехата на Яростта, за да скрие голотата си. Затова беше сърдит: за да прикрие тъгата си, да потули болката си, да сподави безсилието си.

Усети, че очите му се пълнят със сълзи, които след малко се затъркаляха бавно по бузите му.

Ако не беше толкова погълнат от противоречиви чувства, може би щеше да му хрумне да потърси писмото (без да знае, че то дава отговор на всичко, което ставаше с него), което Лаура бе изпратила и което вече го очакваше в пощата му.