Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

И загаси компютъра.

Хотдог. Това бе единственото, което успя да приготви с продуктите, останали в хладилника. Сигурно Кристина се наслаждаваше на барбекюто, забавляваше се с приятелките си и дори не се сещаше за него. А уж егоистът бил той. Тя си прекарваше чудесно, докато той трябваше да държи тубата с горчица десет минути с отвора надолу, за да изцеди няколко мизерни капки, с които да подправи наденичките. На всичко отгоре Лаура го изкарваше егоист.

Отхапа голяма хапка от последния хотдог.

— Дори не ме познава… — каза на глас той с пълна уста.

Какво знаеше тя? Да не би някой да можеше да каже нещо, което да се отнася за всички хора!

Край, реши той. Повече нямаше да чете онези писма. Нито пък щеше да напише съобщението, с което да я предупреди, че адресът е сгрешен, а ако въпросният Фреди не получеше никога писмата, още по-добре. Защото от тях, така или иначе, нямаше никакъв смисъл.

Какъв смисъл можеше да има в това човек да се откаже от търсенето на идеална връзка? Защо трябваше да не се гневи на другия? За какво му беше да се вглежда в себе си за онова, което го дразнеше у партньора? За какво му беше да израства, след като накрая тя си отиваше? Отиваше си и го оставяше сам.

Роберто стана от масата и тръгна към кухнята, за да измие малкото съдове, които беше използвал. Докато топлата вода се стичаше по ръцете му, в съзнанието му се въртеше натрапчивата мисъл, че преди време Кристина щеше да остане. Може би вече не го обичаше. Тоест, не го обичаше както преди, вече не го поставяше пред всичко останало. Може би той също не я обичаше както в началото.

Затвори крана и избърса бавно ръцете си с кухненската кърпа, сякаш старателните движения имаха отношение към безпокойството му. С несигурни стъпки тръгна към стаята си и се отпусна върху леглото.

Почти веднага стана и се затвори в банята. Няколко минути по-късно се върна и направи безуспешен опит да си легне отново, но скочи на крака още преди главата му да докосне възглавницата.

Отиде до кухнята, отвори хладилника и се втренчи в съдържанието му, търсейки нещо, което да го изкуши… Нищо не му хареса и затвори внимателно вратата.

Излезе на балкона. Минаха няколко автомобила. Влезе вътре.

В стаята се спря за миг до вратата, сякаш се колебаеше. После седна пред компютъра.

Поигра на „Миночистач“. Не успяваше да се съсредоточи. Малките бомби експлодираха една след друга.

Затвори играта и се загледа в иконите на екрана: компютър, лист хартия с молив върху него, тесте карти, глобус, лупа, малък жълт телефон… Връзката с интернет.

Огледа се наоколо, сякаш искаше да се убеди, че никой не го наблюдава… Беше на път да направи точно обратното на онова, което си бе обещал.

Отвори електронната си поща. Не се изненада ни най-малко, когато намери съобщението от Лаура.

Вероятно никой не може да каже нещо, което да се отнася за всички — помисли си той, — но в това ново писмо може би има нещо вярно. Нещо, дори една-единствена фраза, която да му помогне да си изясни какво се случваше между него и Кристина, дали я обичаше или не, защо й се сърдеше и защо започваше да се пита каква е Лаура, на колко ли години е, каква ли е връзката й с Фреди.

„Скъпи Фреди,

Как мина пътуването ти? Имам голямо желание да ми пишеш.

Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да ги изразя. И си спомних онова, което ти бе написал за конгреса в Кливланд. Помниш ли?

Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.

Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.

Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.

Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.

След няколко месеца действителността ни поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.

Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.

Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.