Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

— Не бъди саркастичен — обвини го тя.

— Не е така — настоя Роберто. — Всъщност се бях замислил и даже не разбрах, че си закъсняла.

— Мразя те, когато възприемаш тази поза на превъзходство — Кристина упорито не се отказваше от изгубената битка. — Освен това, не вярвам на нито една дума, казана от теб. Значи аз закъснях четирийсет и пет минути и ти дори не си забелязал? Ха!

„Чудно“, помисли си Роберто и се усмихна отново, спомняйки си чувството, което бе предизвикала у него празната улица.

— Съжалявам, че не ми вярваш, Кристина — започна да обяснява той, — но истината е, че не съм ядосан. Все пак, ако трябва да ти кажа как се чувствам по отношение на теб и на закъснението ти, думата за това би била „благодарен“.

— Благодарен? — повтори Кристина. — Благодарен?

— Благодарен.

Роберто пристъпи към нея и я целуна по бузата. После пое ръцете й и се вгледа в нея.

— Струваше си закъснението — каза Роберто. — Изглеждаш прекрасно.

Прегърнаха се нежно. После той преметна ръка през раменете й и я поведе към колата.

Останаха будни до пет часа сутринта. Разговорът с Кристина беше много интересен и важен. Прочетоха заедно двете писма от Лаура, като пропуснаха дългите обяснения за това как Роберто се беше сдобил с тях.

Кристина обаче бе скептична към съдържанието им. Беше съгласна с много неща, но за други — както каза сама — бе на различно мнение.

Обсъдиха тези несъгласия надълго и нашироко. Роберто осъзна, че проявява необичайно уважение към нейните мнения. От една страна, Кристина твърдеше, че идеите в писмата й приличат на утеха за глупаци.

— Струва ми се глупаво да намирам утеха в мисълта, че това, което нямам аз, го няма никой друг… Освен това — продължи тя, — да се подхожда към всичко само от собствената гледна точка ми се вижда прекален „психологизъм“. Ами ако другият наистина греши? Ако е очевидно, че другият постъпва зле, неправилно или по вреден и агресивен начин?

От друга страна, Кристина бе на мнение, че идеята в писмата поддържа конформизма. Няколко пъти повтори фразата „да направим възможното“, като оспорваше най-вече „възможното“.

— Кой знае кое е „възможното“? Защо трябва да престана да търся идеалния си партньор, с когото да имам прекрасна връзка? — каза тя накрая.

Някои от аргументите й накараха Роберто да осъзнае собствените си противоречия.

Винаги бе критикувал хората, които се предават без борба, и по някакъв начин думите на Кристина му прозвучаха като „примиряване с посредствеността“.

„Има право“, помисли си Роберто. И за разлика от друг път, й го каза:

— Имаш право, не бях помислил за това.

Точно тези думи отключиха вътрешната врата на Кристина. След тях разговорът стана по-интересен и по-проникновен.

И двамата бяха съгласни, че нито любовта, нито партньорът трябва да страда в името на спасението на другия. Решиха да обръщат повече внимание на това да разберат какво се случва с всекиго от тях във всеки един момент от връзката им.

— Така е — каза Кристина. — Например снощи, когато слязох, мислех, че ще те заваря ядосан. И вместо да видя какво става с мен, реагирах, като че ли наистина ме обвиняваш за закъснението. Сега осъзнавам, че всъщност аз бях ядосана, когато те видях.

— Добре — каза Роберто. — Това вече е минало.

— Заслужаваше си усилието — отговори Кристина.

— Заслужаваше си усилието — наблегна на думата Роберто.

През онази нощ се любиха славно. И макар Роберто да чувстваше, че контактът със собственото му удоволствие, усещания и оргазъм бе по-силен от всякога, стори му се, че Кристина също се наслаждаваше повече от всеки друг път.

Разбра, че е бил прав, когато светна нощната лампичка и видя Кристина да се надига в леглото, да го поглежда с усмивка и да изрича фразата, която в интимния им речник беше знак за висше одобрение:

— Много добре, Гомес… Много добре.

Роберто, на свой ред, й се усмихна и й намигна. Тя го погледна още веднъж и се обърна на другата страна. Загаси светлината, сви се на кълбо край него и затвори очи.

След няколко секунди я чу да прошепва, полузаспала, сякаш си говореше сама:

— Много добре.

Роберто се събуди към два следобед и протегна ръка да я потърси. Но не я намери.

Макар Кристина да го бе предупредила, че на обяд е поканена на барбекю у Адриана, Роберто беше заспал с убеждението, че както много пъти преди това, тя ще пропусне уговорката с приятелката си и ще остане при него.

Намръщен стана и стопли без настроение кафето, останало от предишната вечер. Разбърка тъмната течност и му се стори, че усещането, че е завоювал рая, потъва в малкия водовъртеж в чашата.