Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.

Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.

Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.

Намерих една книга от Маурисио Абади, в която се говори за влюбването. Цитирам три откъса, които привлякоха интереса ми.

«Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговарят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като обичам себе си, като се виждам отразен в теб».

«Да съм влюбен — означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.»

«Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятствия, въображаемото „огледало“ престава да бъде такова и естественият му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имаме толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.»

И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.

Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?

Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.

Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислели, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил, че вече не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.

Човек открива различията и те водят до конфронтация.

Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.

Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.

Много ми хареса фразата, която чух да казваш в един репортаж:

«Да си влюбен — означава да обичаш сходствата, а да обичаш — да се влюбиш в различията.»

Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.

Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост — то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.

За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова бурна, но трябва да се полагат много усилия, за да се запази.

Препрочитам това писмо и чувствам, че сега не съм много сигурна дали съм съгласна с това, което сама съм написала, но така или иначе, вече е казано. Кажи ми какво е мнението ти.

А ти какво правиш, Фред? Наслаждаваш ли се на топлината на Испания?

Целувам те:

Когато Роберто свърши с четенето, на лицето му грееше усмивка. Беше доволен, че е послушал инстинкта си и е отворил писмото. Точно това се случваше с него: връзката с Кристина вече не бе същата, вече не бяха влюбени. Но на него му харесваше да бъде влюбен.

Постепенно усмивката му изчезна и на лицето му се появи съсредоточено изражение. Не знаеше дали иска интензивността на чувството да отстъпи пред дълбочината, за която говореше Лаура, тъй като той най-много се наслаждаваше именно на тази интензивност, на страстта, на бушуващите емоции. Но истината бе, че тя си беше отишла, че бяха започнали да виждат себе си такива, каквито са, и не можеха да направят нищо, за да избегнат това.

А сега? Сега всичко свършваше…

Изведнъж го обзе съмнение. Писмото на Лаура подсказваше, че всичко свършва и че започва изграждането на един общ път.