Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Те бъркат формулата, която обозначава, с обозначения предмет.

Също така ми се яви, че е напразно и опасно да запрещаваме противоречията. Това отговарях на моите генерали, които идваха да ми приказват за ред, но объркваха реда, който е могъщество, с подредбата на музеите.

Защото аз казвам, че дървото е ред. Но тук редът е единство, което надделява над разпокъсаността. Защото този клон носи своето птиче гнездо, а другият не го носи. Защото тази гранка е завързала плод, а другата изобщо не е родила. Тази тук се извисява към небето, а онази се е свела към земята. Но моите генерали се поддават на образа, създаван от армейските списания, и казват, че в ред са само предметите, които вече не се различават едни от други. По такъв начин, ако ги оставех на самите себе си, те щяха да усъвършенствуват свещените книги, които показват ред, въплътил божията мъдрост, слагайки в ред буквите, които за първото срещнато дете са очевидно разбъркани. И тъй, всички „А“ заедно, всички „Б“ заедно, всички „В“ заедно… и те щяха да разполагат с една наистина приведена в ред книга. Книга за генерали.

А как ли биха понесли те онова, което не се поддава на формулиране, или още не е завършено, или пък влиза в противоречие с друга истина? Откъде биха могли да узнаят, че в един език, който формулира, но изобщо не схваща, две истини може да са противоположни една на друга? И че аз мога да говоря, без да си противореча, за гората или за имението, въпреки че гората ми настъпва към много имения, без да покрива някое от тях изцяло, а имението ми има много гори, без да обхваща никоя изцяло? И едното съвсем не отрича другото. Но ето че моите генерали, ако честват именията, заповядват да бъдат обезглавени поетите, които биха възпели гората.

Защото едно са противоположностите, а друго — противоречията и аз познавам само една истина — живота, признавам само един ред, който е единството, когато то надделява над материалите. И няма значение дали материалите са разхвърляни. Моят ред е участието на всички през всеки един в едно всеобщо дело и този ред ме принуждава към непрекъснато съзидание. Тъй като ме задължава да сътворя езика, който ще погълне противоречията. И който е живот. Никога не става дума да отхвърлиш, за да създадеш ред. Ако отхвърля живота и наредя хората от моето племе като стълбове покрай пътя, ще съм постигнал съвършен ред. Както и ако ги доведа до състоянието на колония термити. Но с какво биха ме привлекли термитите? Обичам човека, освободен чрез своята религия и съживен чрез боговете, които влагам в него: дом, имение, империя, Божие царство, за да може винаги да се заменя за нещо по-голямо от себе си. И защо да не ги оставя да спорят помежду си, щом зная, че увенчаният с успех жест включва всички, които не постигат целта си, щом зная, че за да се извиси, човек трябва да създава, а не да повтаря. Защото в противен случай той само изяжда готови запаси. Щом зная най-сетне, че всичко, даже формата на кила, трябва да се развива, да живее и да се променя, иначе се превръща в смърт, рутина или музеен експонат. А аз разграничавам непрекъснатото от рутинното. Различавам и устойчивото от мъртвото. Нито стабилността на кедъра, нито стабилността на империята се основават върху тяхната немощ. „Това е добре, казват моите генерали, и затова няма вече да се променя!“ Но аз ненавиждам уседналите и наричам мъртви завършените градове.

Лошо е, когато сърцето надмогва душата.

Когато чувството взема връх над разума.

Така в моята империя ми се откри, че е по-лесно да споиш хората чрез чувството, отколкото чрез разума, който надделява над чувството. Несъмнен знак за това, че разумът трябва да стане чувство, но първоначално всяко чувство е без значение.

Откри ми се, че творецът изобщо не трябва да бъде подвластен на желанията на мнозинството. Понеже самото негово творение трябва да стане желание на мнозинството. Мнозинството трябва да приема и да превръща полученото от разума в чувство. То е само стомах. Храната, която получава, то трябва да преобрази в прелест и светлина.

Моят съсед изкова света, защото го усещаше в сърцето си. И направи от народа си химн. Но ето че сред неговия народ се побояха от самотата и разходката навръх планината, когато тя се разстила под нозете като плаща на пророка, а там горе — от беседата със звездите, от ледените въпроси и тишината, която цари наоколо, и този глас, който говори и говори само в мълчанието. И оня, който се завърне оттам, се връща закърмен от боговете. И слиза обратно, тих и натежал, понесъл неведомия си мед под наметалото. И ще донесат мед единствено тези, които са имали правото да напуснат тълпата. И медът винаги ще изглежда горчив на вкус. И всяко ново и плодоносно слово ще изглежда горчиво, защото, казах го, никой не е познал радостно преображение. И като ви издигам, все едно ви изтръгвам от кожата ви, сякаш от ножница, за да ви облека като змия в нова кожа. И ето, че този напев ще породи начало на химн, както опожаряването на гората тръгва от една искра. Но човекът, който се отвръща от този напев, и сганта, която запрещава на един от своите да се освободи от нея, за да се укрепи навръх планината — те убиват духа. Защото пространството на духа — там, където той може да разтвори крилата си — е мълчанието.