Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Но какво ли биха могли да очакват от нас тези хора, съвършено откъснати от човешкия род? Не очакваха нищо.

— Погледни — каза баща ми. — Той вече не може дори да се прозява. Отказал се е даже и от скуката, която е очакване на хората.

И тъй първо ми се откри, че те бяха нещастни. Нощта заприлича на кораб, където Бог отново затваря пасажерите без капитан. И ме осени мисълта да отделя хората. Имах желание да проумея щастието.

Наредих да ударят камбаните. „Елате тук, вие, преливащите от щастие.“ Защото щастието се усеща като плод, преливащ от сладост. И видях жена, която притискаше с две ръце гръдта си, наведена напред, сякаш препълнена догоре. И тогава те застанаха от дясната ми страна. „Елате тук, нещастни“, казах. И наредих да ударят камбаните за тях. „Елате от лявата ми страна“, казах им. И когато вече добре ги бях отделил, се мъчех да проумея. И се питах: „Откъде идва злото?“

Изобщо не вярвам в аритметиката. Нито покрусата, нито радостта се умножават. И ако сред моя народ един-единствен страда, страданието му е голямо колкото това на цял народ. И същевременно е лошо, че той не се жертвува, за да служи на народа.

Така е и с радостта. И когато дъщерята на царицата вдига сватба, ето че целият народ танцува. Това е дървото, което се отрупва в цвят. А аз съдя за дървото по върха му.

Безпределна ми се видя самотата ми. Мълчание и бавност жадувах за моя народ. И това отдръпване дълбоко в душата ми, и това отегчение навръх планината — изпивах ги до последните горчиви глътки. Долу в ниското съзрях вечерните светлини на града. Могъщ зов, който градът излъчва, докато всички се приберат, всички се затворят, всички се досегнат един друг. Във всеки угасващ прозорец виждах как един след друг се затварят, познавайки любовта им. После отегчението им. Освен ако любовта не се заменя за нещо по-голямо от любовта.

А последните светещи прозорци показваха болните. Имаше двама или трима болни от рак като запалени вощеници. После тая звезда ей там на оня, който навярно продължава да се бори с творението, понеже не може да заспи, ако не е свързал своя сноп. После още няколко прозореца в извънмерно очакване и безнадеждност. Тъй като Бог прибра дневната си реколта и има такива, които вече никога няма да се завърнат.

Тъй че имаше неколцина, подобни на часовои, застанали с лице към нощта, сякаш с лице към морето. „Ето ги, казвах си, наблюдателите на живота, изправени с лице към непрогледното море. В авангард. Ние сме неколцина бдящи над хората, на които звездите дължат отговор. Ние сме неколцина будни, избрали Бога. Измежду уседналите ние сме неколцина, понесли бремето на града, тежко шибани от ледения вятър, спуснал се като студена наметка от звездите.

Капитани, спътници мои, тежка ще е настъпващата нощ. Понеже останалите, които спят, не знаят, че животът е само промени, вътрешни пукания на кедъра и болезнено преображение. Ние сме неколцина, носещи заради тях това бреме, ние сме неколцина на границите, тези, които, изгаряни от болката, гребат бавно към изгрева, тези, които очакват, сякаш застанали на вахта, отговора на техните въпроси, тези, които още хранят надежда за завръщането на съпругата…“

Ала тогава ми се откри същата граница, която отделя безпокойството от пламенното усърдие. Тъй като безпокойство и усърдие съжителствуват у едни и същи хора. И двете са чувства, свързани с широтата и пространството.

„Единствено неспокойните и усърдните бдят с мене, казах си. Нека другите спят. Онези, които са творили през деня и които нямат призвание да остават в авангарда…“

При все това градът през тази нощ беше отсрочил съня си заради един мъж, който призори трябваше да изкупи някакво престъпление. Защото казваха, че е невинен. И обикаляха патрули, които имаха задача да попречат на струпването на тълпата, тъй като нещо теглеше хората извън домовете и ги караше да се събират.

„Страданието на един-единствен разпалва този пожар. Затворен в килията, него го размахват като главня над главите на всички.“

Изпитах потребност да го видя. И поех към тъмницата. Забелязах черните квадратни очертания, изрязани върху звездите. Стражите ми отвориха вратите, които бавно се завъртяха около пантите си. Зидовете ми се сториха необичайно дебели, решетки предпазваха прозорците. Там, по дължината на коридорите и в двора също имаше черни патрули, които сновяха или се надигаха като нощни животни, щом минех покрай тях… И този мирис на спарено и дълбокото ехо на подземие, когато изпуснеш ключ или крачиш по плочите. И си мислех: „Човекът трябва да е опасен, за да е необходимо той — тъй слаб, с толкова уязвима плът, която един гвоздей може да лиши от живот — да бъде премазан под цяла грамада!“