Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Както и оня, дошъл с оскъдните си думи да покаже на някой друг, че греши, като тъгува — къде сте видели другият да се промени? Или че греши, като ревнува, греши, като обича? И къде сте видели другият да се излекува от любовта? Думите се стремят да се слеят с естеството и да го отнесат. Така аз изрекох „планина“ и отнасям планината в себе си с нейните хиени и чакали, с нейните урви, преизпълнени с мълчание, с извисяването й към звездите чак до брулените от ветровете хребети… ала това е само дума, която трябва да запълним. И когато изричам „крепост“, също трябва да запълним думата. Геометрите прибавят нещо към нея, както поетите и завоевателите, и бледото дете, и майката, която благодарение на крепостта може да се заеме с раздухването на жарта, за да стопли млякото за вечеря, без някое клане да я отвлече от работата. И ако ми е възможно да разсъждавам върху геометрията на крепостта, как бих разсъждавал за самата крепост, която моят език не успява да обхване? Защото което за един знак е вярно, за друг е невярно.

За да ми покажат града, понякога ме водеха на върха на планина. „Погледни го, нашия град!“, ми казваха. И аз се възхищавах от разположението на улиците и от плана на крепостта. „Ето кошера, казвах си, в който отдъхват пчелите. По изгрев те се разпръсват из равнината да черпят от запасите й. Така хората отглеждат реколта и я прибират. И върволица от дребни магарета отнася към хамбарите, към пазарите и към хранилищата плода на дневния труд… Градът разпръсва хората си в утрото, после ги прибира в себе си с техните товари и запаси за зимата. Човекът е този, който произвежда и който потребява. Ще му помогна, като преди всичко проуча проблемите му и като управлявам мравуняка.“

Други пък, за да ми покажат града си, ме караха да премина реката и да го съзерцавам от отсрещния бряг. Тогава откривах къщите му, откроени на великолепието на здрача — някои по-високи, други по-ниски, едни малки, други големи и стрелата на минаретата, сграбчили като мачти дима от пурпурни облаци. Той се разстилаше пред очите ми подобно отплаваща флотилия. Този път истината за града не беше установен стил и истина на геометър, а щурмуване на сушата от човека сред мощния вятър на морската му експедиция. „Ето, казвах си, гордостта от завоеванието в ход. Начело на моите градове ще сложа капитани, защото човек черпи радостите си от творчеството и от могъщия вкус на приключението и победата.“ И това не беше нито по-вярно, нито по-невярно, а друго.

А трети, за да ме накарат да се полюбувам на града им, ме повличаха със себе си във вътрешността на крепостта и ме отвеждаха първо в храма. И влизах, завладян от мълчанието, сянката и прохладата. И потъвах в съзерцание. И моето съзерцание ми се струваше по-важно от храната или от завоеванието. Защото бях се хранил, за да живея, бях живял, за да завладея, и бях завладял, за да се върна, да съзерцавам и да усетя сърцето си по-просторно в почивката на своето мълчание. „Ето, казвах, истината за човека. Той съществува само с душата си. Начело на моя град ще сложа поети и духовници. И те ще направят така, че да се разтвори като цвят човешкото сърце.“ И това не беше нито по-вярно, нито по-невярно, а друго…

И сега, в мъдростта си, ако използвам думата „град“, аз не си служа с нея, за да умувам, а просто, за да определя всичко, с което той изпълва сърцето ми и което опитът ме е научил за него — и самотата ми по неговите улички, и поделения хляб в домовете, и славата му, откроена на фона на равнината, и стилът му, будещ възторг от върха на планината. И как бих използвал и думата за умуване, щом като това, което е вярно за един знак, е невярно за друг…

На всичко отгоре, яви ми се нещо насъщно, свързано с наследството на човечеството — наследство, което от поколение на поколение хората си предават един на друг; понеже, когато в мълчанието на моята обич бавно вървя през града и гледам девойката, говореща на годеника си с усмивка на боязлива нежност, или жената, която очаква завръщането на воина, или може би другата, заета да мъмри слугинята си, или проповядващия примирение и справедливост, както и тоя, който се врязва в тълпата, възправя се в отмъщението си и поема закрилата на слабия, или пък майстора, изваял изделието от слонова кост и започнал го пак отначало, като стъпка по стъпка се приближава към някакво съвършенство, което носи в душата си. Като се вглеждам внимателно в моя град в часа, когато заспива и издава оня постепенно замиращ звук — напомнящ звука на ударен цимбал, който още отеква и който стихва, — сякаш слънцето го е раздвижило, както раздвижва рояк пчели, после идва вечерта, уморила крилцата им, за да прибере аромата на цветята, и вече няма благоуханни следи да ги водят в руслото на ветровете. Когато виждам как гаснат светлините и всички тези огнища се унасят в сън под пепелта, като всеки е прибрал своето притежание — кой жътвата в хамбара, кой децата си, играещи на прага, кой кучето, магарето си или пък старческото столче; когато моят град най-сетне си отдъхва, уреден като огнище под пепелта, и всички мисли, всички молитви, всички планове, всички пориви, всички опасения, всички душевни вълнения, приети или отхвърлени, всички нерешени проблеми, очакващи своето разрешение, всички омрази, които не ще умъртвят преди утрото, всички амбиции, които не ще открият нищо преди зората, всички съхранени, непотребни като стълби в магазин молитви, свързващи човека с Бога, са получили отсрочка, сякаш са мъртви, но не са угаснали — понеже това колосално, наследено от предците богатство, което не служи за нищо в момента, съвсем не е изгубено, а съхранено и пренесено — и слънцето, щом раздвижи пчелния рой, ще го върне като наследство и всеки ще поднови своето дирене, своята радост, мъка, омраза или пък амбиции, а моето пчелно семейство ще се върне към лилиите и тръните си, тогава аз се питам: какво остава от тези хранилища с образи?…