Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Когато се връщам назад към миналото, аз разделям храма на камъни. И операцията е проста и предвидима. Същото е ако раздробя на кости и вътрешности разнебитеното тяло, разрушения храм на дребни останки или имението на кози, овце, жилища и планини… Но ако се движа към бъдещето, ще трябва винаги да имам предвид раждането на нови същности, които ще се прибавят към материалите и ще са непредвидими поради различното си естество. Аз наричам тези същности прости и неделими, понеже умират и изчезват, ако нарушиш целостта им. Защото мълчанието е нещо, което се прибавя към камъните, но изчезва, ако ги разхвърлиш. Изражението е нещо, което се прибавя към мрамора или към чертите на лицето, но умира, ако го разбиеш или ги разединиш. Имението е нещо, което се прибавя към козите, жилищата, овцете и планините…

Не ще мога да предвиждам, но ще мога да създавам. Понеже бъдещето се създава. Ако слея в един-единствен образ разединението на моята епоха, ако имам божествени ръце на скулптор, моето желание ще се сбъдне. И ще сгреша, ако кажа, че съм съумял да предвидя. Понеже ще съм го създал. В заобикалящото ме разединение ще съм показал един образ, ще съм го наложил и той ще властва над хората. Както имението, което понякога изисква дори и кръвта им.

Така ми се яви нова истина: напразно и илюзорно е да се занимаваш с бъдещето. Единственото значимо действие е да изразяваш света в настоящето. А да изразяваш значи да строиш с днешната раздробена цялост единия образ, който се издига над нея, значи да създаваш мълчанието чрез камъните.

Всяка друга претенция е само вятър от думи…

Разбира се, всички ние знаем, че разсъжденията въвеждат в заблуждение. Наблюдавах хора, които и най-ловките доводи, и най-неоспоримите доказателства не можеха да убедят. „Да, казваха те, имаш право. И все пак не мисля като теб…“ Хора от този тип минаваха за глупави. Но аз разбрах, че те съвсем не бяха глупави, а напротив, най-мъдрите. Те почитаха една истина, чийто смисъл думите не успяваха да пренесат.

Тъй като другите си въобразяват, че светът се съдържа в думите и че човешкото слово изразява вселената и звездите, щастието и залеза на слънцето, имението и любовта, архитектурата, болката и мълчанието… Но аз опознах човека, изправен пред планината, който имаше за задача да я преобърне лопата по лопата.

Мисля, че геометрите, когато са начертали крепостите, държат в ръцете си истината за своите крепости. И че те ще могат да бъдат издигнати съгласно чертежите им. Защото в крепостите се крие истина за геометри. Ала кой геометър осъзнава истинското им значение? Къде в чертежите им можете да прочетете, че крепостните стени съставляват дига? Кой ви дава възможност да откриете, че те наподобяват кората на кедъра, във вътрешността на която се изгражда живият град? Къде виждате, че крепостните стени са кора за пламенното усърдие и позволяват смяната на поколенията в лоното на Бога сред вечността на крепостта? Те виждат в тях камък, цимент и геометрия. Несъмнено крепостните стени са камък, цимент и геометрия. Но те са и подпорни греди на кораб, и подслон за отделните човешки съдби. Те не стават незначителни от това, че са така ограничени. Понеже това единствено цвете е открехнат прозорец към опознаването на пролетта. То е пролетта, приела образ на цвете. Нищо не струва за мен пролетта, ако не се е въплътила в цветя.

Може би наистина не е от значение любовта на жената, очакваща завръщането на съпруга си. Няма значение ръката, с която му маха на тръгване. Но е знак за нещо значимо. Не е толкова важна отделната светлинка, затрептяла във вътрешността на крепостта като фенер на кораб, ала все пак, ето един разцъфнал живот, на който не мога да претегля тежестта.

Крепостните стени му служат за обвивка. И този град е като ларва, защитена в пашкула си. И този прозорец: цвят на дървото. И зад този прозорец навярно едно бледо дете, което още пие мляко и не си знае молитвата, играе си и бърбори, ала ще стане утрешен завоевател и основател на нови градове, които ще укрепи с крепостни стени. И ето семчицата на дървото. По-значително, по-незначително — как бих могъл да зная? И този въпрос за мен е безсмислен — защото, вече го казах, не трябва да делиш дървото на части, за да го опознаеш.

Ала кой геометър знае тези неща? Той вярва, че разбира от крепости, тъй като ги строи. Вярва, че те изцяло се побират в неговата геометрия, защото му стига да я наложи на цимента и на камъка, за да се укрепи градът. Но има нещо друго, което доминира над тях и ако пожелаех да покажа какво наистина е крепостна стена, бих ви събрал край себе си и година след година бихте се научили да ги откривате, без никога да довършите тази работа, понеже няма дума, съдържаща ги в същината им. Аз показвам само знаци за тях, както и геометрията е техен знак, но така също и ръцете на съпруга, обгърнали бременната съпруга, натежала от един свят, който те закрилят.