Фред Саберхаген - Октагон

— Хен-ри Брама-гуптра, тук е ОКТАГОН. — Гласът изглеждаше мъжки и притежаваше цялата безконечна неуязвимост на един запис. Сякаш цялото време на земята бе на негово разположение и можеше да го използва, ако имаше желание за това. Никакъв отговор не би могъл да го развълнува ни най-малко, нито пък имаше каквото и да било значение за това, което гласът възнамеряваше да каже после.

— Ало, ало — рече Джен с празен глас. Очевидно бе оглупяла от изненада.

— Хен-ри Бра-магуптра, тук е ОКТАГОН. Оказана ти е за-крила. На-падението от страна на полицията ще бъде про-валено. По-бедата е близка. Ре-зултатът ни нараства. Щаб-квартирата на ЛУ-ЦИФЕР се уни-щожа-ва в мо-мента.

Джен, Алекс, Вера и Ханк заговориха едновременно, но на думите им, адресирани към ОКТАГОН, отвръщаше само еднообразен телефонен сигнал.

— Нападение от страна на полицията?

— Какво беше това?

Отвън се разнесе нов изстрел, който прозвуча на Алекс някак си флегматичен, сякаш куршумът всъщност не беше насочен да уцели някого.

— Обади се в полицията — каза Вера.

В далечината се чуха бързо приближаващи се сирени.

Джен вече се опитваше да се обади. От слушалката се разнасяха обезкуражителни механични шумове.

— Изглежда, не мога да се свържа — измърмори тя и повтори процедурата. Опита няколко пъти, после закачи слушалката на стойката й.

С ръка все още на апарата, тя спря, а после обърна лице към сина си, който се бе свил зад огромното бюро на дядо си и изглеждаше уплашен.

— Хенри Брамагуптра — започна Джен с тих, замислен глас, сякаш думите бяха нови за нея. Като че ли се страхува да протегне ръка и да докосне сина си или дори само да си помисли за него, каза си Алекс.

Сирените бяха достигнали най-близката си до тях точка, но все още бяха далеч. Сега бавно заглъхваха, очевидно насочвайки се някъде другаде.

— Кой е направил това, Джен? — попита Алекс. Гласът му беше толкова тих, колкото и нейния. Когато Джен, както и всички останали, само го погледна без да отговори, той постави въпроса по-ясно: — Кой е използвал Кода?

Отвън се чу внезапен шум от кола, която пристигаше с прилична скорост и спря със слабо изскърцване. Сирени нямаше. Но във всеки случай, сигурно е полицейско подкрепление, помисли си Алекс. За полицейското нападение? Но полицаите, ако наистина бяха стреляли те, не биха атакували, освен ако това не бе предизвикано по някакъв начин от ОКТАГОН.

Тогава му дойде наум закъснялата мисъл, че неумолимият глас на ОКТАГОН можеше и да не е казал истината.

— Джен, имаш ли пистолет у дома?

— Какво? Не.

— Просто си мислех, че ако не можем да се измъкнем, навярно ще трябва поне да се подготвим в случай, че някой…

Един мъжки глас на няколко метра отвън извика:

— Стой!

На улицата настъпи смут, чу се шум от бягащи крака и поне още два изстрела. Този път Алекс застана начело на масовото преселение и запълзя на четири крака от кабинета по коридора към дневната. Опитваше се да стигне достатъчно близо, за да разбере какво става и да има поне малка надежда да се подготви за онова, което щеше да се случи впоследствие.

Едва бе успял да види входната врата, когато тя се отвори изцяло и в тъмната дневна влезе някакъв мъж. Той затвори вратата зад себе си и се сви под пианото. Дясната ръка на мъжа беше вдигната и в нея имаше нещо, което приличаше на Колт 45-и калибър. Някъде откъм улицата през прозорците на дневната проникна слаба светлина, само за да изчезне с поредния изстрел, последван от енергични ругатни зад вратата.

Краткият миг светлина беше достатъчен за Алекс.

— Чичо Боб — каза високо той. — Не стреляй!

Неясната фигура обърна глава и очевидно леко се отпусна.

— Алекс — чу се познатият глас, в който не се долавяше изненада. После чичо Боб, все още с пистолета в ръка, допълзя по-близо и огледа хората около Алекс.

— А ти си Джен… Мина много време, Джен, тогава беше малко дете. Вие коя сте?

— Това е Вера Кейли, и тя е в Играта: ДЕВА. Вера, запознай се с чичо ми Боб.

— А-ха. — Чичо Боб седна. — Има ли някой друг в къщата?

— Само синът ми, Ханк.

— А-а. — Той отпусна внимателно оръжието си на килима. Сякаш му бе трудно да освободи пръстите си от пистолета. — Бих се ръкувал, но нещо ме уцели в ръката преди малко. Проклета полиция, стрелят по всичко, което се движи… Предполагам, че ме мислят за… но трябваше да използвам възможността и да дойда. Почти не съм спирал да карам, откакто напуснах Атланта.

— Полицията ли стреляше?