Фред Саберхаген - Октагон

Отново застанал наблизо, Алекс откри, че чува без проблем повечето от думите на Айк, а вероятно така бе и с всички останали в кабинета.

— На дванайсет е — отвърна Джен. Гласът й беше толкова безстрастен, че звучеше сякаш бе отегчена.

— А, добре, в такъв случай не мисля, че…

Алекс безмълвно протегна ръка към слушалката и я пое от Джен.

— Айк — каза той, — имате ли някакъв автоматичен секретар, звукозаписно устройство или нещо друго на някой от телефоните си в офиса или у дома?

— Не, нямам… С кого разговарям?

Алекс подаде слушалката обратно на Джен.

— Продължете — каза тя в нея.

— А — отвърна Айк. Той промърмори нещо, очевидно смутен, и опита отново:

— Разбирате ли, името на героя на сина ви в играта, ОКТАГОН, се появява навсякъде. Във всички видове…

— Да — прекъсна го Джен и спокойно затвори.

Алекс подхвана оттам, където бе спрял преди обаждането.

— Телефон ли използва онази нощ, Ханк?

— Да, но…

— Но не, за да се обадиш в „Берсерки“, нали? Посред нощ в офиса им няма никой. Дори да са имали телефонен секретар и ти да си оставил съобщение, това не би променило пряко нищо в компютърния файл на играта.

Последва кратко мълчание. После Ханк каза:

— Не. Аз… аз използвах модема на дядо.

Отново пауза. После Вера се наведе напред.

— Искаш да кажеш, че си проникнал в компютъра в офиса на компанията? Че си измислил някакъв начин да ги изиграеш?

— Не, това не беше измама! Еди ми каза веднъж, че игрите им са записани на файл в голям компютър някъде другаде. Но никога не съм се опитвал да се забърквам в такова нещо, никога не бих извършил измама! И изобщо как бих могъл, аз дори не зная къде е. — От обида, гласът на Ханк стана съвсем тих. — Аз… само използвах модема на дядо. Не съм мамил никого. Много участници използват помощта на компютри. Просто си създадох свой собствен файл за Играта в лабораториите.

— Къде каза? — Чичо Боб не вярваше на ушите си.

— В лабораториите. Право в „Крей-4“. — Въпреки тревогата и притеснението, в гласа на Ханк все пак се долавяше гордост. — Използвах го, за да планирам ходовете си. Наистина стана…

— За Бога, момче! — Чичо Боб се наведе още по-ниско и едва не падна, като се опря на здравата си ръка, за да запази равновесие. На смесената лунна и улична светлина, проникваща през прозореца, Алекс видя, че лицето му изглежда много старо. — Проникнал си в компютрите на лабораториите? Слушай ме, Ханк. Какво име използва за файла?

— Замъкът на веселието — отвърна много тихо Ханк, но въпреки това гордо. — Така се нарича замъкът на сър Ланселот… — и Алекс си представи нарисувания замък на стената.

— О, Боже! — прошепна чичо Боб. Думите му напомняха на молитва. — Знаех си. — Той се обърна към майката на Ханк. — Джен, трябва да ти го кажа сега. „Замъкът на веселието“ е моята половина от Кода. Ако половината на Хенри по някакъв начин е била вече вкарана, и двете са попаднали в един и същ файл, затова е станало така. Всякакви заповеди, дадени чрез този файл, биха могли… — Той махна с ръка, неспособен да открие достатъчно силни думи. — … Да унищожат всичко.

— Не! Не, не, не — пристъпи напред Джен и изтласка ранения старец назад, по-далеч от сина си. — Не — повтори тя. — „Замъкът на веселието“ е половината на Хенри. Когато я прочетох в неговото писмо, ми прозвуча познато, но не можах да си спомня откъде.

— От същото място като АГРАВАН — каза Алекс, говорейки предимно на себе си. — От Камелот.

Чичо Боб отново започна да се изправя, като се движеше бавно, но уверено, без да се притеснява вече от куршумите.

— Значи Хенри и аз сме избрали една и съща Кодова фраза и никога не сме разбрали… Ханк, Джен, нямаме нито миг за губене. В момента Карълайн вероятно е подложена на обстрел. Къде е модемът ви?

Джен направи смутен жест.

— Не знам.

— Щях да ти казвам, мамо — рече Ханк. — Един човек от лабораториите беше тук днес и го прибра.

Пожарогасителите на долния етаж още не се бяха задействали, но Карълайн вече беше достатъчно мокра, преди количката й да завърши методичното си спускане по стъпалата и да излезе извън обсега на водните струи. Докато количката прибираше крачетата си и заставаше отново на колела, водата от подгизналата й коса продължаваше да се стича в очите й. Без да вижда нищо, тя се опита да докосне с брадичка контролното устройство, като се надяваше, че по пътя й по тъмния коридор на първия етаж няма препятствия. Тук сирените се чуваха по-силно, отколкото горе. Колелата на количката изскърцаха, щом започна да се движи — слава Богу, че поне контролната система и двигателят изглежда не бяха засегнати от значителната доза вода, която току-що бяха получили.