Фред Саберхаген - Октагон

— Не само тя, не. Има и още някой, в един пикап. Не съм се опитвал да разбера подробностите. Сега наистина се започва, нали?

Вера и Джен, в които очевидно се беше събудил някакъв майчински инстинкт, се бяха събрали около чичо Боб.

— Не казахте ли, че сте ранен? В коя ръка?

— Няма нищо. — За миг Алекс успя да разгледа добре лицето на чичо Боб на някаква далечна улична светлина. Стори му се щастлив като човек, който току-що е изпълнил мечтата на живота си. После щастието се стопи в гримаса на болка и чичо Боб се остави да го отведат — тромава процесия, насочила се към банята.

Останал да наблюдава доколкото може в дневната, Алекс чу разкъсване на дрехи и плискане на вода. Вратата на лекарския кабинет се отвори и затвори.

Ханк все още беше в дневната с Алекс. Лицето на момчето едва се виждаше.

Алекс погледна към мястото, където чичо Боб бе оставил пистолета си. Беше изчезнал — навярно старецът не бе забравил да го вземе със себе си.

Откъм банята долетя гласът на чичо Боб:

— Джен, кой го е използвал? — Последва пауза. — Разбираш какво имам предвид, кой е използвал Кода? Знам, че Хенри ти е оставил своята част от него.

За миг се чуваше само шум от късане на лейкопласт и събличане на дрехи. След това долетя гласът на Джен:

— Не съм я казвала на никого.

— Някой използва Кода и това не съм аз. За какво мислиш е цялата тази стрелба?

— Татко… ми предаде своята половина от Кода. Била безполезна без другата половина. Поне така разбрах от писмото, което ми остави. Не е знаел твоята половина, нито пък аз.

— И аз разполагам само с моята половина. Досега не съм я предавал на никого.

Застанал между двете жени, чичо Боб излезе от банята. И тримата за момент останаха изправени.

Алекс беше приклекнал до прага на дневната и се обърна да ги посрещне.

— Чичо Боб, обади ни се ОКТАГОН.

В тъмната стая се виждаше трудно, но чичо му очевидно не разбираше.

— Току-що ни се обади по телефона — продължи Алекс. — Каза ни, че в момента щаб-квартирата на ЛУЦИФЕР е подложена на атака. Не ставаше дума за тази къща.

Чичо му все още стоеше в тъмния коридор. Алекс виждаше мерника на пистолета да се подава от колана на панталона му. Сега го беше поставил така, че да може да го хване с лявата си ръка.

— Там е Карълайн — каза чичо Боб със сух, замислен глас. — Моля се на Господ Алби Пиърсън да е бил готов. Какво друго каза ОКТАГОН? Разпознахте ли гласа?

Алекс не искаше да губи време точно сега, за да се опитва да отговори на този въпрос. Той поклати леко глава към Вера, за да й попречи да отговори тя, и се обърна към Ханк, който стоеше съвсем тихо.

— Ханк? Спомни си нощта, когато ме направи свой съюзник — точно по кое време стана това? Важно е.

Ханк забави за малко отговора си.

— Беше около полунощ — призна той накрая с тих глас. Майка му започна да му говори нещо, после млъкна.

— През тази нощ, Ханк, точно по това време, аз бях в една хотелска стая — продължи Алекс. — В стаята имаше и една машина, която се опитваше да ме убие. Но изведнъж — точно по това време — тя се отказа. Ханк, как направи така, че да ме обявиш за свой съюзник в полунощ? Нямаш предвид, че просто си го помислил тогава, а че действително си направил нещо. Как можеш да направиш нещо посред нощ, да извършиш внезапна промяна във файл, съхраняван в някакъв компютър?

Почти уплашен отново, Ханк се обърна за пореден път към майка си.

— Мамо… Казах, че съжалявам… Не знаех, че ще стане…

Телефонът отново иззвъня. Цялата група се насочи към кабинета като някаква комисия за разследване. Извън къщата се бе спуснала тишина, която Алекс почувства като злокобна.

Джен вдигна слушалката и отново я задържа на разстояние от ухото си, сякаш се страхуваше, че от нея може да излезе нещо.

— Ало?

— Ало, г-жа Брамагуптра? — Гласът беше мъжки, жив и обикновен, и звучеше, сякаш беше зает изцяло с някакъв свой проблем.

— Аз… да.

— Обажда се Айк Джейкъби. От компанията „Берсерки“, в Албъкърк. Компанията, която се занимава с игри, сещате ли се?

— Аз… да, сещам се.

— Там ли е Хенри Брамагуптра, моля? Бих искал да поговоря с него. Той е в една игра, с която компанията ни има проблеми.

— Хенри е мой син, г-н Джейкъби. За какво… за какво искате да говорите с него?

— Х-м. Ами… ако е дете, предполагам, че може би няма да ми помогне особено. Във всеки случай, има известни доказателства, че някой обърква данните за тази игра и прониква в компютърните файлове, които са собственост на компанията. Мога ли да попитам на колко години е синът ви?