Фред Саберхаген - Октагон

Наведен в тясната спалня, Алекс несръчно дърпаше Джен, Ханк и Вера и се опитваше да ги събори на земята. Струваше му се, че са замръзнали прави и единствено той в цялата къща е разпознал звука на пистолетните изстрели.

— Залегнете! По дяволите, лягайте долу!

Най-после успя да ги накара да залегнат, жените — по корем, с крака под леглото, а Ханк — свит под собствената си работна маса. Всички гледаха към Алекс, сякаш очакваха да ги спаси или поне да им даде някакво обяснение. Някъде далеч иззвъня телефонът и Алекс потисна импулса да скочи, да изтича по коридора и да се обади. Остана приятно изненадан от факта, че и всички останали се владееха напълно.

Който и да бе блъскал по кухненската врата, сега беше престанал. Застрелян, навярно. Или по-вероятно, бе влязъл в къщата без да го чуят по време на стрелбата и всеобщата суматоха. Алекс си го представяше как тихо пристъпва в тесния коридор и се насочва към единствената друга осветена стая в къщата…

Докато Алекс пълзеше на четири крака към коридора (по-добре да открие най-лошото, отколкото просто да чака), се разнесе нов изстрел, пак някъде откъм улицата. Този път звукът се смеси с остър удар на куршум, попаднал в дърво. Каквото и друго да ставаше, войната все още не бе свършила.

Алекс забърза към коридора и тръгна по него, използвайки предимно дланите и коленете си. Телефонът в кухнята продължаваше да звъни. Лампата на тавана светеше, външната врата бе все още затворена — или е била отново затворена, — а в разположеното по средата й стъкло се виждаше дупка от куршум.

Нямаше признаци този, който бе стоял пред вратата, да е влязъл в къщата.

Алекс се замисли. Трудно можеше да стигне до звънящия телефон без да го видят или да се изложи на стрелба отвън. Ключът на лампата обаче, можеше да достигне лесно. Алекс се придвижи натам, протегна ръка и изгаси светлината — при което телефонът естествено, престана да звъни.

Той притича обратно по коридора и срещна останалите, които идваха към него. Когато Джен се приближи, Алекс я хвана под ръка.

— Има ли друг изход оттук? — попита той. Изглежда си спомняше, че първия път бе влязъл в къщата през дневната, което бе напълно вероятно, но при настоящите обстоятелства искаше да е сигурен точно къде отива.

— Да — отвърна Джен, без излишни думи. После се обърна и запълзя подобно на опитна детегледачка — беше почти прилепнала до пода на лакти, колене и корем. Той смътно почувства, че като бивш военен в тази ситуация е негово задължение да ги води, макар че никога по-рано не бяха стреляли по него. В усилията си да вземе инициативата бе подпомогнат от Джен, забавила се, за да хване сина си за ръка и да го накара да пълзи в същата посока като всички останали.

— Какво правим? — попита Вера, която мина покрай шкафа за книги до лакътя на Алекс. Поради някаква причина, тя шепнеше.

— Опитваме се да се измъкнем оттук, ако успеем. Нека първо хвърля само един поглед пред вратата. — Не беше сигурен точно защо трябва да се чувства толкова дяволски смел. В дневната поне беше тъмно — сигурно щеше да успее да отвори вратата, без да се изложи на изстрелите.

Докато пълзяха сред черните дъски и музикалните инструменти в дневната, някъде навън се разнесе нов изстрел. На Алекс му се стори, че не уцели нищо.

Стигнаха до входната врата. Без да губи време за размисъл, Алекс се протегна и натисна дръжката, а после отвори вратата наполовина. Незабавно изсвири куршум и попадна в стъклото и дървото малко над главата му. С безкрайно неприятен звук, той го засипа с малки парченца отломки. Алекс бързо отстъпи назад, като остави вратата леко открехната и се долепи до пода.

— Към нас ли се целеха? — попита спокойно Вера.

— Нямам намерение да си показвам главата отново, за да проверя.

Телефонът започна пак да звъни — в кухнята и някъде другаде. Разбира се, вероятно имаше деривати. Джен вече пълзеше обратно по коридора и другите я последваха. Този път Алекс не бе в състояние да я изпревари.

На четири крака, Джен ги поведе към кабинета на стареца, където застана полуизправена на крака. Тази стая беше сравнително отдалечена от местата, достигани засега от куршумите.

Като се сви зад бюрото, Джен вдигна слушалката и се обади с изненадващо нормален глас.

— Кой е?

Тя държеше слушалката свободно, без да я притиска до ухото си, и Алекс, застанал на една ръка от нея, чу съвсем ясно гласа от другия край на телефонната линия. Чу го съвсем ясно и никога повече не го забрави. Той усети как ноктите на Вера, макар и късо отрязани, внезапно се забиха в кожата му през ръкава на ризата.