Фред Саберхаген - Октагон

— Лес? Лес, трябва да стана.

Не последва незабавен отговор.

— Очи включени — прибави Карълайн, само в случай, че помощничката й се забави или възпротиви. След последната команда малкото контролно устройство оживя: нежната му, успокоителна светлина бе знак за скорошна свобода. Този модел бе малко по-усъвършенстван от по-големия екран в кабинета на Карълайн на първия етаж. Не бе необходимо да носи на главата си корона, а в самото устройство имаше малък лазер, който следеше внимателно движенията на очите й, както си лежеше в леглото. За да може да го използва, трябваше да държи главата си съвсем неподвижна, но за Карълайн това не беше проблем.

Едновременно с контролното устройство се задейства и домашният робот, който стоеше тихо в далечния ъгъл на голямата стая. Баща й беше свързал робота с контролното устройство и Карълайн вече го бе използвала няколко пъти посред нощ, когато се събуждаше и искаше да смени позата си, а не желаеше да вика сестрата.

Роботът се приближи до леглото й, а в същото време се появи и сестрата. Беше влязла през страничната врата, която свързваше нейната стая с тази на пациентката й. Сестра Лесли Елис, петдесетгодишна и с телосложение на тежкоатлет, облечена в бяла престилка и с шляпащи чехли. Сестра Елис предпазливо избягна допира до робота и бързо се приближи откъм същата страна на леглото. Карълайн знаеше, че жената изпитва недоверие и дори страх от машините, макар през повечето време да криеше това доста успешно.

— Какво има, мила? — В сините й очи, които успяваха да бъдат нежни и твърди едновременно, се четеше загриженост — Карълайн нямаше навика да я буди ненужно посред нощ.

Момичето обърна глава към сестрата.

— Кучетата, все още можеш да ги чуеш. Там става нещо, Лес. Искам да разбера какво е.

Изведнъж очите на сестрата станаха съвсем твърди.

— Кучетата ли? Заради това ли… Не. Не, мила! Сега заспивай и остави кучетата за утре.

— Не мисля, че ще чакат до сутринта, Лес. Трябва да стана, казвам ти. Съжалявам, че те събудих, но вече си будна, тъй че спокойно можеш да ми помогнеш.

Лес решително поклати глава.

— Сега ще те обърна на другата страна, Карълайн — ти искаш да се обърнеш, нали — и после хубавичко ще те завия. Трябва малко да поспиш. Кучетата са тук, за да пазят теб, а не обратното.

— Казвам ти, че ще… — Но нямаше полза. Карълайн извърна глава и бързо премигна към екрана. С тихия шум на серводвигателя си, домашният робот се обърна и леко заобиколи леглото, за да мине от другата му страна. Опитвайки се да пренебрегне техническия напредък и да завие хубавичко безпомощната си пациентка, сестрата изведнъж се оказа срещу около двестакилограмовата машина, която я гледаше от другата страна на леглото и бе решена да вдигне момичето. Ръцете им леко се докоснаха — плът до метал — и сестрата отдръпна своята, като тихо изписка. Роботът просто замръзна, както бе програмиран да прави в случай, че усети непланиран контакт с нещо живо. Сега щеше да трябва да се пренастройва. Нещастен глупак, помисли си Карълайн — почти всички по-нови модели бяха взети от Алби за външни патрули.

Сестрата бе отстъпила от леглото и стоеше настрани, като мърмореше и клатеше глава.

Карълайн я погледна отново.

— Лес, аз ставам. Нещо определено не е наред навън. Чуваш ли ги как вият и лаят? Сега ще ми помогнеш ли, или трябва да свърша всичко сама? — Можеше да пренастрои робота като използва контролното устройство до леглото си, но това бе извънредно продължителна операция и невинаги се получаваше.

Жената запази обидено мълчание, макар че за огромно облекчение на Карълайн явно бе готова да се подчини на заповедите й. Човешките ръце бяха по-бързи, по-нежни, по-сигурни и определено по-грижовни за тази работа, отколкото което и да било от изобретенията на бащините й инженери.

Сестра Елис включи лампата, която стоеше на другата нощна масичка. Това бе повече или по-малко обикновена лампа, с необикновен вграден телефон. Карълайн вече беше облечена и бе стигнала до половината на неудобното преминаване от леглото в количката, когато на вратата леко се почука.

— Влез — извика Карълайн. Появи се Джорджина, с ролки за къдрене в косата и облечена в модерния си пеньоар.

— Надявах се, че си будна, Карълайн. Има нещо наистина… какво беше това? — Към лая на кучетата току-що се бе присъединил и нечовешкият писък на насилен метал.

— Струва ми се — отвърна Карълайн, — че току-що бе повалена част от задната ограда.