Фред Саберхаген - Октагон

Не бе стигнала далеч по коридора, когато чу пред себе си тихи бягащи стъпки, а после и гласа на Джорджина:

— Ето те най-после, успя! Алби е тук, побързай! — А после отново шумът от бягащи стъпки, които този път бързо се отдалечаваха.

Имаше моменти, мислеше си Карълайн, когато хората бяха склонни да я смятат за по-независима, отколкото беше в действителност. Но тя потисна импулса да извика за помощ. В края на краищата, стичащата се в очите й вода нямаше чак толкова голямо значение, поне не тази нощ, а Джорджина спокойно можеше да има в момента някаква много по-важна работа, от това да избърше челото й.

Вече сигурна, че не е сбъркала случайно пътя, Карълайн докара количката си до следващия завой на коридора. Лампите в главната лаборатория бяха запалени, но там нямаше никой, доколкото успя да види, докато количката й я пренасяше през вратата. В съседната стая лампите светеха и се чуваха гласове.

Когато Карълайн стигна пред вратата, за свое облекчение видя, че Алби седи на стол пред екрана. Облечена в пеньоара си, Джорджина гледаше през рамото му, с юмруци, стиснати в жест на безпомощност. Алби бе съвсем облечен. Карълайн си помисли, че вероятно още не е бил решил дали да остане за през нощта, когато бе почнало забавлението. В момента не се виждаше часовник, но според нея още не можеше да е много по-късно от десет и половина.

Алби очевидно чу скърцането от приближаващата се количка и обърна глава, като шофьор на бързо движеща се кола — само за един бегъл поглед.

— Обикновените телефонни линии са прекъснати — съобщи той на Карълайн без предисловие. — Опитвам се да използвам радиотелефона, за да повикам помощ. Но има някакво заглушаване и ми се струва, че е навярно умишлено.

— Дай да правя нещо и аз — помоли го Джорджина. — Не мога просто да седя така.

— Ти не знаеш как да работиш с подобни неща, а точно сега нямам време да ти показвам.

— Джорджина — повика я Карълайн. — На втория етаж има пожар. Вземи някой от пожарогасителите от главната работилница и виж какво можеш да направиш. Но внимавай.

Джорджина се обърна, погледна за миг, сякаш имаше намерение да спори, а после кимна енергично и побягна.

В стаята настъпи кратко мълчание. Изображението на екрана — Карълайн не можеше да го види много добре с падащата в очите й коса — се промени няколко пъти. После Алби, този път без изобщо да се обръща към нея, заговори.

— Според мен, точно сега не е възможно да напуснем имението. Предната порта е блокирана. В нея се блъсна някакъв автобус. Последва експлозия и сега всичко там е в пламъци. Просто не може да се излезе оттам.

Особено с инвалидна количка. Нямаше нужда дори да го казва.

— Е — рече Карълайн, — щом не може, не може. Но какво става отзад? Какво стреля по къщата? Някаква… ракета попадна право в прозореца на спалнята ми. Нападнати ли сме?

— Не от хора — отвърна Алби с хладнокръвна увереност. След като я остави да асимилира думите му за малко, той поясни: — Виждам машини зад къщата. Не наши машини. Напълно са разкъсали няколко участъка от оградата. Така че не бих препоръчал някой от нас да се опитва да напусне имението точно сега. Пък и роботите са в пълно бойно снаряжение.

Това, което най-много обезпокои Карълайн в това заявление, бе, че Алби изглежда се забавляваше с положението. Не напълно, но все пак изпитваше удоволствие, а при такава ситуация, това й се струваше в най-добрия случай ненормално.

— „Не от хора“ ли каза? — Докато говореше, тя управляваше с брадичка контролното устройство — искаше ръката на количката да извади от кутията под седалката салфетка, с която да избърше челото й.

— Виж — каза Алби, — можеш ли да погледнеш екрана? — Той смени позата си на стола, сякаш мислеше, че главата му може да й пречи да гледа.

Ръката на количката сега беше извадена и се вдигаше към лицето на Карълайн, стиснала едва-едва с двата си пръста крайчеца на една платнена салфетка. Преди тя да падне, Карълайн успя да избърше челото си още един път. Това донякъде й помогна да вижда по-добре и във всеки случай сега капките от косата й се стичаха по-бавно.

— Виждам го.

— Това е задният двор.

НОМЕР ЧЕТИРИ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА — гласеше надписът отдолу. Картината на екрана се движеше. Виждаше се поляната до тенис-кортовете. Лампите на двора или поне някои от тях, светеха.

В центъра на екрана имаше нещо блестящо — голяма машина, която изглеждаше на Карълайн, сякаш току-що бе пристигнала от друга планета.