Фред Саберхаген - Октагон

— Затваряй, детето ми — каза той. — Ще се погрижа за теб. — И се запита как ли щеше да го направи.

Като остави за няколко секунди роботите да правят каквото могат без него, Алби бързо превключи екрана, за да огледа предната порта. НОМЕР СЕДЕМ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА: виждаше се само безнадежден блясък. Точно сега проблемът очевидно не беше в мрака. С още едно превключване на екрана се появи надписът „НОМЕР СЕДЕМ, НОРМАЛНО ВИЖДАНЕ“ и блясъкът се превърна в нещо, което спокойно можеше да е кадър от новините по телевизията: автобусът или каквото и да бе всъщност, продължаваше да гори в разбитата порта, където се бе блъснал в камъните на стената почти под прав ъгъл спрямо пътя.

— Все още не може да се излезе оттам — измърмори сам на себе си Алби. — Или пък да се влезе. — После на екрана отново се появи непрекъснатият танц на машините в задния двор. Той включи в акцията оставащите му роботи от предната част на имението, като се надяваше, че няма да се забавят прекалено, за да свършат някаква работа.

Миг по-късно, Алби изсумтя от задоволство. Номер Шест най-после бе настигнал първия нашественик. Роботът беше протегнал двете си тънки ръце под контрола на собственото си програмиране и се бе вкопчил безстрашно в по-голямата машина. Подобно на гигантски насекоми, те се движеха в бавния танц на битката.

Нашественикът обви едната от собствените си дебели ръце, но не тази, с която бе хвърлял ракетите, около Номер Шест. По микрофоните на Номер Четири Алби ясно чуваше скърцането му. Но не обръщаше внимание: сега нашественикът бе на практика обездвижен и Алби приближи Номер Четири на около метър от мястото на битката. И докато двете машини все още се сражаваха, лазерът на Номер Четири най-после уцели невероятната броня на нападателя. Алби си помисли, че бронята на врага трябва да бе поне отчасти керамична, поради невероятния пиротехнически ефект, предизвикан от лазера — от мястото, което бе уцелил лъчът, се разхвърчаха безброй разноцветни искри.

После избухна бял блясък, който скри всичко, а заедно с него — и една по-слаба експлозия, по-слаба във всеки случай от това разстояние, която ослепи екрана и накара Алби да трепне от звука, разнесъл се по монтираните на стената над терминала високоговорители.

Номер Четири вероятно продължаваше да функционира, доколкото можеше да разбере, но сега видеоокото му бе ослепяло. Все още обаче оставаха образите от другите роботи. Номер Четири се движеше, Алби бе сигурен в това, но не знаеше доколко може да му бъде полезен.

Инженерът превключи душата и очите си в Номер Две. Сега, на няколко метра разстояние, той видя онова, което бе останало от Номер Четири. Беше с пълно снаряжение, но се движеше сляпо и сигурно изобщо не разполагаше вече с лазерен заряд. А Номер Шест още бе вкопчен в борба с първия нашественик. Отборът-домакин поне бе спечелил една точка.

Алби пое под пълен контрол Номер Две, обърна го и го прати да преследва някакъв противник с различна форма, който се тътреше само на няколко метра от тенис-кортовете. За да го обърка, той включи прожектора на Номер Две и видя, че отстрани на машината е написано името на някаква минна компания.

Джорджина хвърли тлеещия си пеньоар и се качи върху покрива на верандата само по пантофи и по късата нощница, която й бе подарил миналата Коледа Боб. Може би фигурата й вече не беше чак толкова добра, но й доставяше удоволствие да знае, че поне той я смята за хубава. Когато беше все още мокър от сега пресъхналите автоматични пожарогасители, пеньоарът навярно й бе спасил живота сред пламъците. Но след като се налагаше да скача и да се катери, трябваше да го хвърли.

Огънят настъпваше. Но й се наложи да спре по средата на предпазливото си изкачване по леко наклонения покрив на верандата, за да види какво става зад къщата. Някои от аварийните лампи, които се бяха включили автоматично в началото на суматохата, все още светеха, макар че стълбовете на други изглежда бяха повалени. А онова, което Джорджина успя да зърне на оскъдната светлина, моментално я разубеди да бяга от къщата през тази някога мирна, обрасла с трева поляна.

По моравата се движеха странни фигури. Странни, нечовешки, дори неживотински звуци раздираха нощта. После Джорджина забеляза нещо, което тичаше на четирите си тънки крачета. Беше едно от кучетата-пазачи. То накуцваше изгърбено, сякаш от студ, а не от страх. Една от машините насочи към него огнена струя и кучето падна с почти човешки писък, който замлъкна в задавена агония.