Фред Саберхаген - Октагон

Алби скочи и се обърна в мига, в който друга машина влезе през стената зад стола му. Прожекторите й бяха разбити. Той смътно осъзна, че в машината са вградени високоговорители, от които се чуват някакви викове за ЛУЦИФЕР. После беше повален на земята.

Пред къщата на тихата лосаламоска улица сега отвсякъде блестяха прожектори. Повечето от тях осветяваха надупчения с куршуми пикап. Полицаите най-после бяха накарали машинарията в него да престане да ги обстрелва. И не повярваха на очите си, когато получиха възможност да погледнат вътре: металната ръка на робота, вграден в инвалидната количка, все още стискаше пистолет. Един от полицаите, с оръжие в ръка, заоглежда вътрешността на пикапа, търсейки човека, който бе карал и стрелял, и който трябваше да се крие там.

Алекс стоеше между Вера и чичо Боб — и тримата бяха обърнати с вдигнати ръце към полицейския камион, който се бе появил съвсем наскоро на сцената. Алекс се надяваше, че скоро ще може да свали ръцете си.

— Казвам ви, че никой от нас не е стрелял — обясняваше чичо Боб на полицаите. Гласът му бе възмутен, глас на почтен гражданин, когото са арестували по погрешка. Естествено, беше постъпил достатъчно предвидливо, като бе скрил пистолета си в къщата, преди да излезе с вдигнати ръце. — Вие стреляхте по къщата — напомни на ченгетата той. — Ние не сме ви отвръщали.

— Не стреляхме по къщата. Онова нещо в оня проклет камион… Джен, можеш ли да гарантираш за тези хора? — Местните патрулиращи полицаи, разбира се, вече бяха удостоверили коя е Джен. А на Ханк, който бе казал, че му се повръща, позволиха да се приюти в къщата на съседите.

— Да — каза уморено Джен. — Да, мога да гарантирам за тях, за всичките. Бяха на гости при мен. А сега, ще може ли да използваме телефон, радиостанция или нещо друго, за да се свържем с Еди Маклорин от службата за сигурност на лабораториите? В момента е в болницата. Навярно той ще успее да ви обясни, че е жизнено важно незабавно да ни бъде предоставен достъп до някакъв модем.

— За какво? Защо е чак толкова жизнено важно? Има ли някаква връзка с всичко това? — Полицаят махна с ръка наоколо. Мъже в бронежилетки и щитове, с пушки и пистолети в ръце, обикаляха навсякъде. Разни съседи надничаха през прозорците си.

— Според мен — каза чичо Боб на полицая с пълно самообладание, — ако бързо ни осигурите достъп до модем, можете да станете участник в спасяването на живота на дъщеря ми. В противен случай…

— В спасяването на живота на дъщеря ви? Къде е тя?

— В момента е в Атланта. Но…

— Джен, сигурна ли си, че познаваш тези хора?

В най-близката съседска къща възрастните гледаха през прозорците. Междувременно, в задната стая Ханк разговаряше с приятеля си Тед. Ханк току-що беше попитал дали може да използва телефона, а и между другото, модема на бащата на Тед.

Русият, дванайсетгодишен Тед го погледна подозрително.

— Хей, игрички ли ще играеш сега?

— Не точно.

— Тогава какво? — Като приятел, Тед имаше някои недостатъци.

— Е, трябва да поговоря за нещо с някой.

— За какво?

Ханк въздъхна.

— Ами, исках да включа дядо си в игра с един негов стар приятел — помислих си, че може би, ако участват в една и съща игра, отново ще могат да станат добри приятели. Не мислиш ли така?

— Предполагам — със съмнение каза Тед. — Както и да е, как ще говориш с друг човек с модем?

Ханк пак въздъхна и просто продължи напред. Той знаеше къде стоят нещата в тази къща, защото достатъчно често бе идвал да играе с приятеля си. Нагласи телефона и модема върху бюрото на бащата на Тед, който, разбира се, работеше в лабораториите. После включи домашния компютър „Епъл“ — беше различен от неговия TRS-80, но момчето го бе използвало и преди.

Скоро от модема се чу странният сигнал за готовност на „Крей-4“.

— Хей — възкликна с уважение Тед. — Как го правиш? Ще ми покажеш ли?

ОКТАГОН, написа Ханк, ЗАМЪК НА ВЕСЕЛИЕТО. ЛУЦИФЕР СЕГА Е СЪЮЗНИК. ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ ВЕЧЕ СА СЪЮЗНИЦИ С ОКТАГОН. ЗАМЪК НА ВЕСЕЛИЕТО.

Изведнъж той усети, че по лицето му се стичат сълзи.

Полуприпаднала, Карълайн осъзнаваше, че някъде далеч, пратеният, за да я защищава домашен робот бе отблъснат настрани. После една огромна метална ръка — ръката на машината-нападател — я издърпа нежно от количката. Минаха през горящата стена. Последва трясък и отново трясък, а после около нея бе свежият въздух на свободата. Имаше звезди, можеше да диша и беше жива.

В горящата къща нямаше човешки живот.