Фред Саберхаген - Октагон

— Алекс, не каза ли, че ЛУЦИФЕР ти е чичо?

— Да. — По-рано бяха поговорили малко за Играта, наред с някои други въпроси.

— Как се е случило така, че и двамата участвате в нея?

— Не знам. — Този въпрос го събуди. Трябваше да го събуди много отдавна, помисли си той. Седна на леглото и подпря лакти на коленете си.

— ЛУЦИФЕР е главният противник на ОКТАГОН — продължи тя. — Не е ли имало опити да бъде убит?

— Не съм сигурен. Силно е разтревожен, така че може и да е имало. Но той съвсем не е обикновена жертва. — Алекс разказа накратко на Вера за онова, което беше видял в къщата в Атланта и за нейната защитна система. — Онази самолетна катастрофа — завърши той, удивен от внезапно споходилата го идея, като погледна в мрака през спуснатите завеси на прозореца. — Чудя се…

— Но защо той е в същата игра като теб? Дали… не познава Айк Джейкъби?

— Нещата не стоят така — обясни й Алекс. — Аз се включих в тази игра като заместник нарочно. Въпросът е, че чичо Боб и неговият стар приятел Брамагуптра са били в една и съща игра от самото начало и нито един от тях не е знаел за това.

— Казваш, че чичо ти Боб те е включил в нея.

Алекс погледна към Вера.

— Виж, чичо ми е брат на баща ми. Той е от моето семейство. Аз му вярвам.

— Но не е брат на моя баща. Като казваш „стария му приятел Брамагуптра“, ОКТАГОН ли имаш предвид?

— Имам предвид дядото на ОКТАГОН, който загина в самолетната катастрофа… но самолетът, разбираш ли, беше на чичо Боб. На ЛУЦИФЕР. — Алекс все още я гледаше, но бе потънал в странните си мисли.

Ала Вера вървеше по свой собствен път.

— И още нещо, Алекс. Беше ли нападението срещу теб истинско?

— Разбира се. Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид… виж, твърдиш, че онова нещо се е опитало да те удуши и че си загубил съзнание. Но ето, ти си все още жив. Може би то изобщо не е възнамерявало да те убива.

— Вече мислихме за това. Може да е било опит да бъда обвинен в убийството на Айрис.

— „Мислихме“?

— Чичо Боб и аз. И…

За известно време тъмната стая потъна в тишина.

— Алекс, знаеш ли какво си мисля? Трябва да направим едно от следните две неща.

— Продължавай.

— Първо, можем да отидем в полицията, във ФБР или при някой от този род. И да им разкажем цялата история, всичко, което знаем.

— Говорил съм с полицията. Само ме потупаха по рамото и ме пуснаха да си вървя. А ако се бях опитал да им разкажа цялата история, навярно щяха да ме затворят в лудница. Или пък ОКТАГОН щеше отново да се обърне срещу мен и сега да ме съдят за убийство. Какво ще правиш ти в такъв случай, с мен ли ще дойдеш? Не като г-жа Бароу, не и без документ, че си такава. А освен това, не в една и съща килия. Така че ще си останеш навън и отново ще бъдеш лесна мишена. Каква е възможност номер две?

— Можем да отидем в Ню Мексико. Изглежда цялото това нещо е съсредоточено там. И около чичо ти. Трябва да отидем и да му се противопоставим.

— Знам. — Но му отне много време, за да произнесе тази единствена дума.

Пътуваха по междущатската магистрала № 8, която водеше на изток от Сан Диего. Алекс беше изчислил, че като карат колата поред, могат да стигнат до северните части на Ню Мексико за около петнайсет часа. Със самолет щеше да е по-бързо, разбира се, но Албъкъркската полиция спокойно можеше все още да го издирва. Когато излязоха от Сан Диего, беше ранна утрин, преди зазоряване, и пустинното слънце скоро щеше да заблести в очите на Алекс. Той спря, за да си купи слънчеви очила, преди да са стигнали прекалено далеч.

Вера не говореше много, поне засега. Не беше сърдита, доколкото можеше да прецени Алекс, а просто замислена и може би все още малко й се спеше. Бяха прекарали миналата нощ в един мотел край Сан Диего в едно легло, но в почти целомъдрено изтощение.

Когато си лягаха, той се бе пошегувал:

— Тази вечер наблизо няма плаж. Но предполагам, че ще можем да се промъкнем в плувния басейн към полунощ.

Те се усмихнаха един на друг.

Алекс я погали и любопитно попита:

— Защо не си бръснеш подмишниците?

— Притеснява ли те, че не го правя?

— Не.

— Там ми растат косми, защо трябва да ги бръсна? Ако бях мъж, щях да си пусна брада.

— Не и ако изглеждаше толкова смешно, колкото моята. Във всеки случай, не би имало смисъл да си бръснеш подмишниците, ако там не ти растяха косми.

Тази сутрин обаче, не разговаряха много за дребни неща. Но Алекс усещаше, че породилото се между тях чувство не се е променило.