Фред Саберхаген - Октагон

Така или иначе, рекламата от разпечатката се отнасяше за току-що отминалия уикенд. А отец Фред нямаше да е в състояние да замине или да си позволи пътуване до Лос Анджелис, само за да присъства на конференция за игрите, дори да разполагаше с време.

Би било забавно обаче, помисли си сериозно той.

Нощем аризонската магистрала изглеждаше не по-малко оживена, отколкото която и да било от хилядите други магистрали, кръстосващи по-гъсто заселените райони на земята. Нощем човек не можеше да види обкръжаващата го пустош. Айк Джейкъби се връщаше от Калифорния сам и не видя много от пустошта, която осветяваха фаровете на колата му. Беше небръснат и миришеше, защото бе прекарал много часове в спорове с полицията, преди просто да го оставят да си тръгне към къщи. Всички, които имаха нещо общо с конференцията, бяха подложени на продължителен разпит — с изключение на Алекс Бароу, когото ченгетата очевидно не успяха да открият.

По-рано Айк беше дяволски сигурен, че я разбира, поне в по-голямата й част. В края на краищата, той бе измислил проклетата игра. Но сега му се струваше, че не разбира нищо. Случваха се твърде много странни неща. Не само в играта. Сякаш сега тя започваше да обхваща и истинския живот. Еди в болницата… умираха играчи… Айрис убита… какво, по дяволите, щеше да последва?

Щом се върнеше в Албъкърк, първата му работа щеше да е сам да се включи в Х-430 като заместник. Имаше няколко свободни места и може би това щеше да му помогне да намери някакъв отговор на въпроса какво става.

Беше дяволски сигурен, че е нещо подозрително.

Алекс и Вера излязоха следобяд на пазар и за голямо негово облекчение, успяха да намерят всичко, от което имаха нужда, без да използват колата. Магистралата минаваше през града като обикновена, силно натоварена криволичеща улица. От двете й страни имаше различни магазини, а цените във всеки от тях бяха доста високи. Алекс забеляза това без да му обръща особено внимание — не му бе необходимо много време, за да привикне да разполага с много пари за харчене.

Купиха си храна и пиене, за да заредят хладилника в хотелската си кухничка, а също четки за зъби и дрехи. За Алекс това непрекъснато купуване започваше да се превръща в нещо като навик. Беше оставил личните си вещи в Албъкърк, после в Атланта и накрая, на практика неизползвани, в хотела в Лос Анджелис. Имаше намерение да започне да носи раница на гърба.

След като завършиха с пазаруването и се върнаха в хотела, Алекс и Вера изпиха по едно питие. После включиха телевизора и изгледаха новините, включително и някои кадри от това, което говорителят представи като „така нареченото бомбардиране от НАСА“ в лосанджелиския хотел. Казаха, че полицията все още издирва свидетели, но не съобщиха никакви имена. За камиона на НАСА бе споменато, че е бил съоръжен с най-новото в областта на автоматиката, подготвено специално за демонстративни цели. Сред устройствата в него бил и най-новият модел влекач с релсово оръдие, предназначен да пренася малки товари в космоса — за Алекс всичко това звучеше доста объркано. Не му беше ясно как едно релсово оръдие би могло да се демонстрира на хотелски паркинг, без да предизвика поне частични разрушения.

— Нашите хора — каза представителят на НАСА, когато се появи на екрана, — са отишли до хотела с добри намерения. Взели са онези устройства, които са смятали, че трябва да вземат. Съоръжения за радиоконтрол, апарати с възможност за дистанционно управление и така нататък. Ще бъде проведено много задълбочено разследване…

Алекс стана и изключи телевизора. Стъмваше се, но те още не бяха светнали лампите. А и на него не му се искаше особено — беше приятно просто да седи с Вера и да гледа как океанът потъмнява.

Той се изправи пред прозореца за момент. Беше много трудно да се каже дали на плажа все още имаше хора. В продължение на няколко минути Алекс не видя никой да минава. Вълните се разбиваха безспирно и в шума им имаше нещо успокоително.

Вера все още седеше на дивана зад него.

— Щеше да ми казваш — започна тя, — кой всъщност уби онова момиче в Албъкърк.

Той се обърна.

— Мислех, че вече съм ти разказал за това.

— Не. Помниш ли, седяхме в кафенето и аз започвах ужасно да се страхувам от теб. — Тя говореше, сякаш се бе случило миналата година, а не само преди няколко часа. — После ти видя полицаите във фоайето и избяга…

— А, да. — Той нервно отиде до външната врата и провери дали е заключена.

— Май започваш да се страхуваш от нещо.