Фред Саберхаген - Октагон

— Разбира се. — Подминаха знаци, които съобщаваха: ЛАГУНА БИЙЧ 10 10 Брегът на лагуната (англ.). — Бел.прев. . Сега пътуваха по двулентов път, точно край океана. Виждаха се истински плажове и още един обещаващ мотел. Алекс се насочи натам.

— Такива места струват много пари — беше единственото възражение на Вера.

— Не се притеснявай за това. — Изпита огромно облекчение, че може да спре да кара. Не че бяха изминали толкова път от Лос Анджелис, но костите на Алекс все още носеха отпечатъка от маратоните само отпреди няколко дни. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше как профучава пътната настилка. Трябваше да направи и нещо друго, освен да кара наети автомобили из цялата страна, от едно убийствено нападение на ОКТАГОН до друго.

За няколко минути Алекс ангажира най-добрия свободен апартамент, с две стаи и малка кухничка в нишата от едната страна на гостната. Той се подписа в книгата с истинското си име, като прибави „г-н и г-жа“. За първи път се регистрираше в мотел като женен и се чувстваше особено.

Прозорците в гостната и спалнята на апартамента гледаха точно към океана, отвъд тесния плаж. Хоризонтът беше скрит от мъгла, а морето бе почти спокойно. На целия плаж се виждаха само няколко души, а във водата нямаше никой. Алекс предположи, че е прекалено студена.

Вера застана до него в гостната и прокара длани по ризата и джинсите си.

— Нямах възможност да си взема нищо от стаята — каза тя. — Така или иначе, предполагам, че всичко е изгоряло. Боже мой, онези две ченгета наистина искаха да ме арестуват, нали? Чудя се, за какво?

— ОКТАГОН може да е извършил някое престъпление, а после да е направил така, сякаш си го извършила ти. Или просто да е вписал името ти в списъка на издирваните лица. Няма начин да разберем.

— Може би вече си мислят, че съм била в стаята си, когато бомбата — или каквото и да беше онова — е паднала вътре. Нищо чудно сега да търсят трупа ми, там, в Лос Анджелис.

— Възможно е. Слушай, Вера, има ли някой, който да получи сърдечен удар, когато научи за това? Имам предвид, родители или…?

Тя разтърси кестенявата си коса и прокара пръсти през нея, сякаш я освобождаваше от някаква плитка.

— Нямам родители. Били са доста възрастни, когато съм се родила. Не, наистина няма кой.

— Бихме могли да излезем и да купим някои дрехи и вещи за теб. Имам пари. А и за мен също, оставих чантата си в стаята там. Когато пристигахме насам, ми се стори, че наблизо видях някакви магазини. Искаш ли?

— Не знам. Да, струва ми се, че искам. Нямам представа кога ще мога да ти върна парите, но трябва да си купя някои неща.

— Не се притеснявай за парите. Не е спешно.

Вера все още гледаше през прозореца към морето.

— Ще си потърся и бански костюм. Когато се стъмни, искам да поплувам.

— Няма ли да бъде студено? Докато си с мен, можеш да поплуваш спокойно и през деня.

Вера поклати отрицателно глава — не това бе имала предвид.

Карълайн беше в кабинета си, когато на отворената врата се почука и тя видя Алби Пиърсън да стои там, облечен в груби работни дрехи. Още беше доста рано сутринта и Карълайн бе в последната си и най-любима количка — онази, която можеше даже да я нахрани с овесените й ядки или, както момичето предпочиташе да си мисли, да й помогне да се нахрани сама.

Като докосна с брадичка контролното устройство, тя обърна количката към вратата.

— Здрасти, Алби. Какво става?

Той влезе сякаш неохотно, захвърли платнената си шапка в края на работната маса и след моментно колебание, седна отгоре й.

— Баща ви не се е върнал още, нали?

— Не. Не знам кога ще се върне.

— В такъв случай, предполагам, че има нещо, за което е по-добре да ви кажа, госпожице.

— Наричай ме Карълайн, моля те — мислех, че вече съм успяла да те убедя.

Алби въздъхна.

— Не бих си и помислил да наричам баща ви „Боб“.

— Това е различно.

— В обикновени случаи, да. Но не и тази сутрин.

— Х-м. Наистина си дошъл по работа. — Карълайн погледна към осветения екран на стената. Тънката метална ръка отстрани на количката наведе лъжицата, която държеше в купичка с овесени ядки на подноса пред нея. Момичето отново докосна с брадичка контролното устройство на количката и я завъртя по към Алби.

За него думите й прозвучаха така, сякаш че копнееше да се заеме с някакъв истински проблем — предполагаше, че това е добър признак. Той отиде и затвори вратата на кабинета, а после се върна и отново се намести на масата.