Фред Саберхаген - Октагон

Шумът все още не се повтаряше. Може би трябваше да се качи още един път върху вагона и да поразгледа. Но се съмняваше, че така ще научи нещо ново. Нямаше намерение да влиза с взлом вътре. Шумът можеше да се обясни съвсем лесно с факта, че сега слънцето беше изгряло и се беше издигнало достатъчно високо, за да затопли покривите и стените на колите. Това можеше да предизвика разширение, разпъване на материала, със съответните шумове.

Достатъчно, помисли си Алби. В неговата работа бе важно човек да знае, кога е свършил достатъчно — опитите да разбере нещо повече биха могли с голяма вероятност да му навлекат неприятности, вместо да доведат до положителни резултати. Според него, тази точка вече беше достигната.

Той се обърна, с намерение да обиколи вагоните още един път. И едва тогава видя какво е лежало в бурените на десетина крачки зад него. При наблюдението с бинокъла му бяха попречили да го види самите вагони. Мъртвият скитник лежеше в бурените по гръб, а пръстите на обутите му в пробити обувки крака сочеха към небето. Те бяха неподвижни като камък, когато Алби за пръв път бе минал от тази страна на вагоните, и просто не ги бе забелязал.

Алби пристъпи напред и погледна надолу към сивото вкочанено лице — без възраст и спокойно в смъртта си. Мъртвецът и дрехите му имаха еднообразно мръсен цвят, който се смесваше със сухите бурени и железопътната мръсотия. Около главата имаше доста кафява, засъхнала кръв. Докато гледаше към мъртвия скитник с разбития череп, Алби пресметна, че може би е убит предишния ден.

— Къде отиваме — попита накрая Вера. Беше се свила едва ли не като ембрион на дясната седалка, откакто Алекс бе изтеглил колата от паркинга преди десет, петнайсет или двайсет минути — не знаеше колко време е минало.

Беше тръгнал от паркинга по най-лесния път, където имаше най-малко движение. Сега пътуваха на юг по шосе, което се оказа нещо подобно на главна магистрала.

— Струва ми се, че за момента няма особено значение къде отиваме — отвърна той. — Докато си с мен, мисля, че си в безопасност. — Той млъкна, като я погледна притеснено. — Има ли някакво конкретно място, където искаш да отидеш?

— Не мога да се върна вкъщи. Те искат да ме арестуват, нали?

— Всъщност, не казаха такова нещо. Но не би ме изненадало.

— Каква каша! А аз почти започвах да мисля, че може да си въобразявам.

— С едната ръка те арестуват, а с другата те убиват. Почти по същия начин, както се случи и с мен. Онова нещо катапултираше някакви огнени бомби право в хотела. Един от горящите прозорци беше твоята стая, предполагам? Чудя се, чии ли са били останалите. Може би просто неточно попадение.

— Да, онова беше моята стая, прав си. Близо до ъгъла на покрива. Алекс, ти ме убеждаваше да освободя стаята си и аз си помислих, че може би ти си този…

— Не съм. И с мен се случи същото.

Черните облаци дим, паниката, сирените, всичко това сега беше останало далеч зад тях, погълнато от полутропически сгради, хора, пътища и смог над милионите ревящи автомобили.

— Къде отиваме? — попита отново Вера. Беше се поизпънала и единият й крак опираше в тавана.

Алекс хвърли поглед към нея, а после трябваше да се концентрира върху магистралата.

— Мога да спра до някой мотел — предложи той. — Да се поизтегнем и да си починем. Ще използвам истинското си име. Всичко ще бъде наред.

Вера помълча малко, като гледаше през прозореца.

— Не спирай още — помоли накрая тя.

— Вера, защо не ми разкажеш твоята история? Имам предвид точно какво те накара да смяташ играта за странна, защо дойде да говориш с Айк? Това може да ми даде отговор на въпроса, какво трябва да правим оттук нататък.

— Добре. — Но отново последва мълчание, което продължи доста дълго, и Алекс си помисли, че трябва да се е отказала. После тя каза: — Приятелят ми беше убит преди около месец. Пътуваше сам с моята кола и бе блъснат от една скала сред хълмовете до Вентура.

— Блъснат?

— Уил беше още жив, когато полицията пристигна и го извади от останките. Преследвал го някакъв пикап без шофьор. Опитал се да избяга, но пикапът го настигнал, изтласкал го пътя и го бутнал от скалата. Колата ми беше пълна развалина. Уил почина преди да успеят да го откарат в болницата.

Темата на историята — полуделите машини — му беше до болка позната.

— А защо свързваш това с играта? — попита той. Сега на хоризонта отдясно се появи океанът. Алекс продължи да кара. Океанът изглеждаше, сякаш не бе свързан с нищо друго във вселената.