Фред Саберхаген - Октагон

Сега Ханк стоеше мълчаливо в тъмната кухня на няколко стъпки зад майка си. Поглеждайки към него през рамото на Джен, Алекс не знаеше откога момчето е там.

— Кой е той, Ханк? — попита Алекс.

Момчето пристъпи на другия си крак и не отговори.

— Кой е ОКТАГОН?

Джен погледна за пореден път към двамата си посетители.

— Добре, влизайте — рече с въздишка тя и се отдръпна от вратата.

— Благодаря ви — каза искрено Вера.

Когато всички влязоха в кухнята и вратата беше затворена, а вътрешната лампа — светната, Алекс отново погледна към Ханк и повтори въпроса си:

— Кой е ОКТАГОН, Ханк? Освен теб, имам предвид. Кой ти помага?

И Алекс беше сигурен, че забелязва следи от чувство за вина по смуглото момчешко лице, но също така бе сигурен, че това не е вина за убийство.

— Аз… аз… — запъна се Ханк и погледна към майка си за подкрепа.

— Какво имат предвид те, Ханк? — В гласа на Джен се усещаше обич и поддръжка, но тя очевидно очакваше отговор. — Знаеш ли за какво говорят?

— Еди ми помага понякога — измънка накрая Ханк.

Алекс внимателно настоя:

— Какво точно прави той? Можеш ли да ни покажеш?

Ханк се обърна, без да каже нищо и излезе от кухнята. Другите го последваха по коридора, стеснен от книжните лавици и черните дъски, до неговата стая, където лампата още светеше. Очевидно, когато пристигнаха, беше работил върху играта. Начертани с груби, цветни линии, владенията на ОКТАГОН грееха на екрана, взет от стар телевизор.

Алекс и Вера застанаха един до друг край работната маса и започнаха да разглеждат саморъчно направената система от кабели и сравнително евтино оборудване. Джен чакаше зад тях и ги наблюдаваше мълчаливо.

След малко Вера се обърна към Ханк.

— Как пращаш ходовете си? — попита тя.

— По пощата. — Станал внезапно враждебен, тонът на Ханк подсказваше, че всички пращат ходовете си по този начин и че всеки трябва да знае как се прави това.

— Аз съм ДЕВА, Ханк. Знаеше ли това?

— Не. — Момчето я погледна любопитно — още един враг от играта от плът и кръв и със сигурност, човек. — Нямах намерение да ви нападам. Но…

— Но какво?

Ханк сви уклончиво рамене.

След известна пауза, Алекс опита по друг начин.

— Дядо ти лично никога не е участвал в играта, нали?

— Не.

— Чичо ми обаче участва — аз ти казах миналия път, когато бях тук, нали? А той и дядо ти бяха приятели, нали знаеш?

— Да.

— Как се е случило така, че с чичо ми сте в една и съща игра, Ханк?

Ханк гледаше безпомощно към грубите линии на екрана.

— Попитайте Еди, когато го видите. Може би той знае. — Отново чувството за вина.

— Ще го попитам, щом получа тази възможност. Щеше да ми показваш какво прави Еди, когато ти помага с играта.

— Той… прави разни работи. — Неясният жест на Ханк можеше да включва която и да било от вещите върху масата. Момчето преглътна, задъхвайки се леко от сложността на материята. — Помага ми да свързвам нещата помежду им. Като например, екрана и радиочестотния модулатор.

— Предлагал ли ти е някога какви ходове да предприемеш в играта? Кой да ти бъде съюзник или враг?

— Не! — Ханк изглеждаше обиден от въпроса. — Вземам всички подобни решения сам. В играта участвам аз, а не Еди. Помощ при вземането на решения получавам единствено от машини, а не от хора. Мнозина използват домашните си компютри, за да изчисляват ходовете си.

Във въображението си Алекс си представи домашната лаборатория на чичо Боб. Но не, не можеше да мисли по този начин. Чичо Боб беше от неговото семейство.

— Лично моя идея беше да ви направя съюзник. — В гласа на Ханк се долавяше укор.

Алекс се наведе над масата. Краката му бяха уморени, както и всички останали части от тялото му. Когато и да затвореше очи, виждаше профучаващото шосе.

— Кога точно направи това, Ханк?

Отговорът се забави.

— Преди няколко дни.

— Но кога? По кое време на деня? Не, това няма значение, ти каза, че пращаш ходовете по пощата. Можеш да предадеш хода си и по телефона… но не и посред нощ. Там няма никой…

Вера го гледаше особено.

— Какво се опитваш да разбереш, Алекс?

— Просто се чудех по кое време в „Берсерки“ вкарват ходовете в компютъра… Не вярвам да работят през нощта.

Помисли си да опита още нещо. Извади от джоба си разпечатката от чикагското полицейско управление и я подаде на Ханк. Джен беше застанала зад сина си, като че ли, за да го закриля, и прочете разпечатката над рамото му.

— Имаш ли някаква представа как се е случило така, че да ми пратят това съобщение? — попита Алекс.