Фред Саберхаген - Октагон

Едно от ченгетата викна нещо на Алекс, точно когато бе започнала паниката. Сега и двамата полицаи с всички сили се опитваха да укротят развълнуваната тълпа. Но призивите им за запазване на спокойствие изглежда нямаха ефект.

Отново се почувства слабо разтърсване. Алекс нямаше как да се добере до централната врата, не и при гъстото струпване на хора, които се пречкаха един на друг. Той се обърна и се помъчи да се върне в кафенето. Там, близо до масите в далечния край, някой бе вдигнал стол и се опитваше да разбие големия прозорец, но твърде неуверено, за да успее. Глупак, помисли си Алекс, дори това наистина да бе земетресение, трябваше да има друг, по-прост изход, през кухнята или някъде другаде.

Сега друг човек вдигна нов стол и го хвърли с всичка сила към прозореца. Това свърши работа. Начело с една униформена сервитьорка, която водеше хората като стюардеса — пътниците си след катастрофа, тълпата започна да се промушва навън през останките от стъклото. Те се качваха на перваза на прозореца внимателно, един по един. Там беше и Вера, заела мястото си на опашката. Алекс тръгна към нея, опитвайки се да я настигне.

След като излезе, той се спря, за да погледне камиона от НАСА, който все още беше пред хотела. В кабината имаше двама мъже, които очевидно се опитваха да направят нещо с пулта за управление, но автомобилът стоеше на място. Двигателят му обаче работеше, после изгасна, а след това изведнъж заработи отново. Подобното на релси съоръжение върху покрива на камиона не приличаше на нищо, което Алекс бе виждал по-рано в кошмарите си или наяве. Сега то се насочваше почти хоризонтално в посока обратна на сградата, над паркинга. От него се разнесе внезапно и почти тихо хлъцване, докато целият камион леко пружинираше на ресорите си. Едновременно с това, отнякъде в далечния край на паркинга се чу силен трясък. Релсите незабавно започнаха да се обръщат и същевременно да се издигат нагоре, насочвайки се за пореден път към фасадата на хотела като някакво футуристично противосамолетно оръдие.

От две от стаите там — едната почти до покрива, другата доста по-ниско — вече се носеше пушек. Отгоре падна нещо пламтящо. Дизеловият двигател на камиона отново замлъкна, този път може би за добро. Хората от НАСА излязоха от кабината и загледаха с ужас нагоре, както правеха всички останали, които не бягаха.

Вера беше застанала само на няколко крачки пред Алекс, стиснала здраво ствола на едно от палмовите дървета. Той се приближи и постави ръка на рамото й.

— Моята стая — дишаше тежко Вера, гледайки нагоре към хотела. По тротоара около тях бягаха хора. Някои крещяха от страх, а може би и наистина бяха ранени.

— Хайде — поведе я Алекс сред другите и я насочи към паркинга, където беше оставил колата си. Изпаднали в паника хора профучаваха край тях, побягнали в обратна посока. Една кола се измъкна от мястото си — гумите й свистяха от паниката на шофьора. Някои отчаяно бързаха да се доберат до познатата обстановка на магистралата.

— Колата ми! — извика Вера, като се освободи от теглещата я ръка на Алекс. На около десет метра от мястото, където беше паркирал той, буйно гореше някаква друга кола. И не само гореше — едната й страна изглежда липсваше, сякаш уцелена от оръдеен изстрел. Най-малко един от съседните автомобили беше засегнат от летящите отломки. Пламтящи парчета падаха по покривите на други коли. За момента никой не правеше нищо, за да изгаси пожара.

— Хайде — Алекс задърпа още по-силно ръката на Вера. Той я набута в колата си, запали двигателя и потегли. Докато излизаше от паркинга, хвърли поглед към лицето й и се сети къде го е виждал или поне какво му напомня: на някоя от онези картини, нарисувани от френски художници по време на война и революция, които представяха олицетворението на сражаващата се Франция.

Миналата нощ Алби Пиърсън беше спал на едно от канапетата до главната лаборатория и на сутринта стана малко преди изгрев слънце. Имаше да върши работа и искаше да я свърши рано.

В сумрака преди зазоряване Алби нареди на един от домакинските роботи да му донесе кафе и сладкиш, докато се обличаше в дрехите си на железопътен работник, приготвени специално за случая. Екипът е подходящ, помисли си Алби, съвсем удобен. Беше го събрал от различни източници на стари дрехи преди няколко месеца, когато за пръв път реши, че ще трябва да извършва периодични инспекции-обхождания по линията, минаваща през дефилето точно зад имението на Грегъри. Това бе горе-долу по времето, когато нещата наистина започваха да се объркват и старецът се тревожеше непрекъснато. Изборът на дрехите за екипа бе коствал на Алби няколко наблюдения на дефилето с бинокъл, за да получи добра представа как са облечени истинските железопътни работници, когато се мяркаха из района, а това никак не беше често. Преди изобщо да се доближи до релсите, Алби направи така, че да е облечен като един от тях. Ако го забележеха там по което и да е време, никому нямаше да се стори странно. Както и във всичко останало, свързано с работата му, трябваше да се подготви грижливо.