Фред Саберхаген - Октагон

Вера вдигна чашата си с кафе — ръката й трепереше. Остави я отново на масата.

— Колата ми бе унищожена неотдавна. Пристигнах тук с кола под наем.

— Отново под истинското си име? И сте оставила номера на колата на регистрацията в хотела, както обикновено. Не. Дори не се връщайте при тази кола. Просто я оставете да си седи на паркинга, или където си е.

Изразът на научна удовлетвореност върху лицето й постепенно се заменяше със страх.

— Предполагам, че сте прав. Кажете ми, защо е всичко това? Казвате, че сте съюзник на ОКТАГОН, трябва да знаете повече от мен.

— Не зная достатъчно. Не и, за да го спра. Но съм дяволски сигурен, че ще опитам. Хайде, да вървим да ви отпишем от хотела. Можете да използвате моята стая или нещо от този род. Тя, вероятно, е най-сигурното място в хотела.

Алекс се изправи. Вера остана седнала и го гледаше със съмнение, а лицето й изразяваше смесица от страх и упорство.

— Кажете ми — каза тя, — защо ви издирва полицията?

Той пое дълбоко въздух и се замисли. От нейна гледна точка, поведението му сигурно изглеждаше най-малкото подозрително.

— Добре — заговори накрая той. — Бях в една хотелска стая в Албъкърк с момиче. Момичето беше убито. Аз също бях дяволски близо до смъртта и трябваше да избягам, за да спася живота си. Известно време тамошната полиция мислеше, че аз съм виновен.

— А всъщност, кой я уби?

— Може би ще ви прозвучи невероятно… о, за Бога. Току-що видях Айк да се появява във фоайето. С него имаше двама мъже, които приличаха на полицаи. — Във фоайето беше станало още по-оживено, но Алекс бе сигурен, че не е сбъркал. Двамата мъже приличаха досущ на ченгета, подобно на своите чикагски колеги, макар че тези тук бяха облечени по-спортно.

Щом погледна отново към Вера, Алекс разбра, че сега тя силно се страхува от него.

— Вижте — опита се да я убеди той, — аз не съм… Бихте ли ме почакала тук за минута? Искам да отида и да разбера какво крои Айк.

— Разбира се — съгласи се тя по-лесно, отколкото бе очаквал.

— Ще се върна веднага. — Алекс бързо излезе от кафенето в препълненото фоайе. Хората се тълпяха пред асансьорите. Когато погледна към залятия от слънчевите лъчи паркинг, той видя, че точно пред вратата е паркирано превозно средство с размер на пожарникарска кола, но боядисано в сиво и бяло, а отстрани, с главни букви, бяха изписани инициалите НАСА. Отгоре, където трябваше да се намира стълбата на пожарникарската кола, имаше нещо като сгънати метални релси. Докато Алекс гледаше, те започнаха бавно да се изпъват.

Беше интересно, но нямаше конкретна причина да мисли, че е свързано с неговите проблеми. Напомняйки си, че е покровителстван съюзник на ОКТАГОН, Алекс се приближи към регистратурата на хотела, като се оглеждаше за Айк и двойния му ескорт. Ако наистина търсеха него, Алекс нямаше намерение да бяга и да се крие.

В единия край на регистратурата, някакъв мъж във фланелка, на която пишеше НАСА, спореше за нещо с друг, вероятно управителят на хотела. Алекс продължи да се приближава.

— … фигурира в документите ни вече от месец — настояваше малко разгорещено човекът от НАСА. — Сигурен съм, че някой тук е поръчал демонстрацията.

— Говорете с хората от конференцията. — Управителят беше едър и носеше диамантен пръстен. — Нямам нищо общо с онова, което може да са поръчали те.

— Говорих с тях, казвам ви. Твърдят, че не са, но…

— Ето го — раздаде се иззад Алекс гласът на Айк. Макар и произнесени тихо, думите все пак някак си се чуха сред общия шум в пълното с хора помещение.

Алекс се обърна. Айк стоеше между двамата спортно облечени детективи на няколко метра разстояние и сочеше право към него. Вера беше излязла от кафенето и стоеше с гръб към стената, наблюдавайки съсредоточено Айк и Алекс.

Двамата полицаи пристъпиха напред.

— Алекс Бароу?

— Да. Какво има…?

— Познавате ли тази жена? Тук ли се намира тя? — Една голяма ръка размаха пред носа на Алекс малка снимка. Несъмнено принадлежеше на Вера.

— Аз… — Алекс не беше подготвен за това. — Дайте да погледна…

Когато усети основите на хотела леко да се разтърсват, първата му мисъл бе: земетресение. Същото очевидно си бяха помислили всички във фоайето. Смълчани за миг, те се втурнаха към вратите — имаше опасност положението да прерасне в паника. Алекс беше пометен от тълпата, преди да му просветне, че това спокойно можеше и да не е никакво земетресение. Пред стъклената врата на входа се виждаше нещо, което изхвърляше силен пламък. Хората навън крещяха още по-силно от онези, които бяха във фоайето.