Фред Саберхаген - Октагон

Другият съюзник на ОКТАГОН беше АРХАНГЕЛ. Връзката им продължаваше отдавна, още от първите ходове на играта. Това беше преди Ханк да се научи да използва модема, когато играеше самостоятелно, с груба хартиена схема. В същото време беше уверен, че и други играчи използваха компютри от един или друг вид… но сега, по съвета на своя помощник „Крей-4“, той бе продължил съюза.

Освен това Ханк харесваше името АРХАНГЕЛ. Може би някой път в друга игра щеше да го използва като свое собствено кодово име. То предизвикваше във въображението му неясни фантазии за свят отшелник, който живееше в гората, далеч от замъци, войни и турнири. Отшелник, който навярно бе и могъщ вълшебник, съюзник на краля…

Но време беше да продължи с войната. Ханк написа: ПОДГОТВИ НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ЛУЦИФЕР. ПОДГОТВИ НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ ДЕВА.

Ед още не можеше дори да седне в леглото си. Преди да изчезне, фургонът го бе блъснал много лошо, като го остави със счупен крак и навехнато рамо. Лекарите все още не бяха определили степента на вътрешните му наранявания. А освен това имаше и натъртвания.

Когато Джен влезе, лекарите го преглеждаха. Това бе първата й възможност да го посети след инцидента. Ед успя да се усмихне и започна разговора с думите, че го боли ужасно. Обаче, щом докторите ги оставиха сами за момент, изразът на лицето му се промени и той каза:

— Съжалявам, Джен. Не биваше да спирам, когато видях фургона. Трябваше първо да ви върна в станцията и тогава да правя проучванията си. И двамата можехте да бъдете убити.

Джен бе придърпала до леглото един стол. Колкото повече гледаше Ед, толкова повече му се ядосваше.

— Всичко е наред — каза тя. — Ти направи точно, каквото трябваше.

— Да. — Ед се отпусна в леглото и се вгледа в нещо на тавана. Изглеждаше някак странно доволен.

— Пък и аз ти казах да отидеш… Ед, кой караше онзи фургон?

— Вероятно някой далеч от мястото, където ме преследваше. — Погледът му се върна към Джен. — Така е, вътре нямаше никой. Това е специален автомобил, който може да се управлява от разстояние. Познах го веднага. Разбираш ли, преди няколко седмици от лабораториите в Албъкърк съобщиха, че той и един друг подобен камион са откраднати.

— Не разбирам.

— Там разработват многобройни специални проекти и голяма част от тях нямат нищо общо с оръжията. Един от проектите им е изследване на автоматичното управление на автомобили. Ако колите не бяха под пълния контрол на хора, които се напиват, заспиват и така нататък, на теория могат да се избегнат много пътни злополуки. Да не говорим за възможностите да се транспортират инвалиди.

Така че, в Албъкъркските лаборатории са съоръжили този фургон и още един камион със свръхмодерни радарни системи и всевъзможни други приспособления. Това превозно средство може да се приближи до обикновена бензинова колонка и само да напълни резервоара си. Наистина. То има сложна компютърна система. И радиовръзка, за да се свързва с други компютърни системи. Разбира се, пригодено е да се управлява от разстояние от човек. Телевизионни камери, вградени в… Както и да е, вече ти казах, че фургонът и камионът са били откраднати. Ала в следващото съобщение, което получихме, пишеше: оставете, изобщо не са откраднати, само са дадени под наем на някаква компания в Мариета, в щата Джорджия, заедно с други интересни неща, смятани за липсващи. Една експериментална инвалидна количка… списъкът беше доста дълъг.

— И провери ли компанията в Джорджия? — В Джорджия, мислеше си Джен.

— Хората ми се занимават с това в момента. Доколкото са успели да научат досега, в Джорджия никога не са чували за подобни неща. Или техният опис не е верен, или нашият. По-трудно е да се оправиш в тази каша, отколкото може би си мислиш.

— Или техният компютър, или вашият.

— Е, може би. Ние зависим много от компютрите. Между другото, Джен, всичко това още не е за публична употреба. Но ми се струва, че си заслужила правото да знаеш какво става.

— Не съм сигурна дали искам, Ед.

Сега вече Ед я гледаше озадачено. А тя обмисляше дали да не се обади на Робърт Грегъри.

Хотел „Гуамс“ беше висок, голям небостъргач, обграден поне от три страни от малкото море на паркингите. В морето растяха няколко палми, които допълваха островния ефект. Алекс не можа да паркира на по-близо от около петдесет метра от вратата. С малките, новозакупени пътни чанти в ръка, той я завъртя и влезе.

Във фоайето, един временен знак — голямо картонено табло, подпряно на стойка — го упъти към РЕГИСТРАЦИЯ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНФЕРЕНЦИЯТА. Като следваше стрелката на знака, той тръгна с малкия си куфар по едно тясно крило на централното фоайе. В края на крилото се виждаше маса, от двете страни на която бяха поставени същите знаци. Пред нея се бе оформила малка опашка от хора. Бяха предимно млади и очевидно чакаха да се регистрират за конференцията.