Фред Саберхаген - Октагон

— Къде работи сега племенникът ви, д-р Грегъри? Можете ли да ми кажете това?

— Съвсем наскоро се уволни от Военно-въздушните сили. Не знам да си е намирал каквато и да било постоянна работа.

— Наскоро се уволни, казвате. И вече не е на държавна служба.

— Да.

— Разбирам. Е, ако се чуете с него или разберете къде мога да го намеря, или къде работи, бих ви бил благодарен да ми съобщите.

— Разбира се — отвърна замислено Боб.

— Благодаря ви, д-р Грегъри. Ще ви се обадя отново, щом разследването на катастрофата напредне. Дочуване.

Боб остана седнал, с вдигнати вежди, загледан в Джорджина.

— Дочуване — отвърна той най-после, по всяка вероятност прекалено късно.

— Как, по дяволите, трябва да разбираме това? — попита той събралия се малко по-късно тесен кръг от съветници. В личния му кабинет бяха само Джорджина и Карълайн. Той бе поискал да извика и Алби Пиърсън и да му обясни цялата ситуация. Алби беше неофициално натоварен да се занимава с всички мерки за сигурност в имението, както и с телефонните линии. Но Джорджина бе настояла никой друг да не бъде замесван в незаконното бягство на Алекс и Боб за пръв път бе допуснал да стане нейното.

Тримата току-що бяха прослушали запис на телефонния разговор с човека от ФБР.

— Нито дума, че Алекс е издирван за нещо — възкликна Боб. Изглеждаше не само удивен, но и почти ядосан.

— Проверих за наетата кола, колкото се може по-дискретно — каза Джорджина. — Онази, с която Алекс стигна дотук от Албъкърк. Човек би си помислил, че компанията, която я притежава, досега вече ще се чуди къде е. Е, очевидно в документите им тя фигурира като дадена под наем на Министерството на енергетиката за някакъв специален проект.

Доколкото можеше, Карълайн поклати глава.

— Не им ли се струва странно?

— Така е според компютърните им разпечатки. Те се ръководят от документите си. Просто не смятат колата за изчезнала. Открих и нещо друго, Боб. Колата, която ти даде на Алекс за бягството му, е била в полицейския списък на откраднатите моторни превозни средства в продължение на два дни.

— Какво?

— Вече не е в списъка. Но в момента в него фигурират трите коли, които са в гаража ти.

Боб се изправи и бавно кимна. После отново седна на стола си.

— Следващия път, когато някой от хората ти вземе една от тях, за да отиде до магазина, най-вероятно ще го приберат — продължи Джорджина. — Това сигурно е щяло да се случи още преди дни, ако местната ни полиция обръщаше повече внимание на регистрационните номера.

Боб продължаваше да кима. На лицето му се появи лека усмивка, сякаш разбираше.

— Струва ми се — вметна Карълайн, — че ФБР също би трябвало да прояви някакъв интерес. Към това, защо всичките ти автомобили се водят като откраднати.

— Може би не са знаели — отвърна Боб. — Е, дами? Не започва ли теорията ми за централно управление на националните компютърни системи да ви звучи малко по-правдоподобно?

— Признавам — каза Джорджина. И кимна.

— Как мислите, дали от ФБР ще дойдат насам? — попита Карълайн. — Дали ще започнат да наблюдават къщата? — Думите й звучаха по-скоро възбудено, отколкото тревожно или уплашено.

— И на двата въпроса не мога да отговоря — въздъхна баща й. — Все още познавам двама души с доста високо положение в Бюрото. Може би затова хората от местното управление са малко по-внимателни.

В кабинета влезе робот, който носеше върху плоската си горна повърхност поднос с пощата за деня. Алби Пиърсън сигурно вече я бе обработил с апаратите си, за да пресее евентуални писма-бомби и подобни удоволствия. Ако й беше за пръв път, Джорджина сигурно щеше да реши, че става дума за параноя. Но при това положение на нещата, това дори вече не беше и подозрение.

Боб бе взел някаква пощенска картичка от скромната купчина.

— „Старуеб“ — промърмори той. — АРХАНГЕЛ. Той трябва да е може би единственият съюзник на ОКТАГОН.

Днес беше първият ден, откакто преди три дни дядо му бе починал, когато Ханк имаше възможността да остане сам в къщата за повече от две минути. След самолетната катастрофа, майка му бе проявявала склонност да го покровителства повече от обикновено, но този следобед Ханк успя да я убеди, че ще се оправи сам у дома за час-два. Джен искаше да свърши много неща, включително и да посети Еди в болницата. А освен това преди да тръгне, тя припомни няколко пъти на себе си и на сина си, че наоколо има много приятелски настроени и загрижени съседи, към които Ханк може да се обърне, ако се наложи.