Фред Саберхаген - Октагон

Първо трябваше незабавно да използва банята. След това Алекс се просна в хотелското кресло и затвори очи. Може би, когато ги отвореше, щеше да се окаже в самолета от Флорида и щеше да пристига в Атланта за първи път. Щеше да се чуди, дали да се обади на добрия стар чичо Боб по време на престоя си, просто, за да го поздрави. А може би нямаше. Алекс отвори очи и отново се оказа в Чикаго.

Добре. Трябваше да използва всичко, което последните събития бяха оставили от интелигентността му. Ако това беше филм на Хичкок, полицията щеше да го пусне само за да види какво ще направи. Тогава щяха да го проследят до тайната, до съкровището или до главния престъпник. Но за момента, Алекс не можеше да повярва в подобно обяснение. Полицаите бяха прекалено очевидно объркани, не по-малко от всички останали. Просто си даваха напред, опитваха се да разберат какво би трябвало да правят, допускаха грешки и после продължаваха упорито нататък.

В полицията знаеха само кой е — истинското му име — и че колата, която кара, е регистрирана на името на чичо му. А в компютърните им разпечатки отпреди няколко дена се съобщаваше, поне отчасти, за обвинението срещу него в Ню Мексико, и че вероятно колата е открадната. Беше преживял трудни мигове, когато му казаха това. Чичо Боб, злият гений, да му е изиграл номер… трябваше да има някакво друго обяснение.

После, когато компютърът разгледа нещата по-отблизо, се оказа, че той, Алекс, в края на краищата е симпатичен тип. Забравете всички глупости от старата разпечатка, момчета, той е толкова симпатичен, че трябва да го пуснете незабавно, без дори да му задавате други въпроси. И, между другото, предайте му това съобщение…

Той извади сгънатия лист и го прочете отново. Всичко това нямаше никакъв смисъл, ако го бе писал дванайсетгодишния Ханк Брамагуптра. Разбира се, то изглеждаше по същия начин и ако го бе писал който и да е друг. Може би Ханк беше отпаднал от играта. Може би някой друг носеше сега маската на ОКТАГОН.

Някой друг…

Който и да владееше положението в момента, изглежда се държеше като приятел на Алекс. Но довечера или на другата вечер можеше да се събуди, за да открие, че нещо, седящо в инвалидна количка до леглото му, протяга към него металните си ръце.

Той погледна към телефона и си помисли да се обади на добрия стар чичо Боб, като се престори, че бърка номера. Но колкото повече мислеше за така наречения им код, толкова по-ясно му ставаше, че по този начин не можеше да се предаде много информация. Да не би пък единствената цел на чичо Боб да е била просто да ангажира ума му, докато го изведе от къщата и се освободи от него?

Дали не се предполагаше, че ще трябва да изчезне завинаги, да започне нов живот с петнайсетте хиляди долара и с едногодишния Понтиак? Хората го правеха и с по-малко. Но Алекс нямаше такова намерение.

Мислеше за отец Фред. И за чичо Боб. И за Ханк. За стареца Брамагуптра и за Еди Маклорин.

А както и да се опитваше да мисли за положението, винаги стигаше до „Старуеб“.

С решително движение, той стана от стола, отиде до шкафа, където бе оставил материалите за играта и ги прегледа. Свещеникът бе споменал името на един играч в Калифорния — ДЕВА. Друг вероятен противник на ОКТАГОН. А съобщението на ОКТАГОН на практика го викаше в Лос Анджелис.

В края на краищата, нямаше причина да остава в Чикаго. Ако утре компютърът в полицията отново заявеше, че е престъпник, той искаше поне да го попреследват малко.

Докато чакаше самолета си на летище „О’Хеър“, Алекс си купи вестник — трябваше да бъде в течение на новините, да разбере дали някъде не се споменаваше нещо за странстващи роботи.

Роботи нямаше. Но имаше малко съобщение за една странна самолетна катастрофа в Лос Аламос.

Донякъде нетипично за него, Робърт Грегъри четеше вестник по време на закуската. Или по-скоро търси нещо във вестника, помисли си Джорджина Хойл, която го наблюдаваше от другата страна на масата. Без успех, както можеше да се съди по неудовлетворението, изписало се на лицето му.

Тя отпи от кафето. Наистина бе започнала да привиква на закуска да вижда срещу себе си този човек. Като стара семейна двойка, помисли си тя. Не че изобщо бе имало някаква церемония или че се очертаваше вероятност за подобно нещо. Но щом не го бе напуснала досега…

— Говореше насън през нощта, Боб — съобщи му тя. Използваше внимателно неутрална интонация и го гледаше съсредоточено, докато говореше.

— Никога не ми се е случвало — каза той отнесено и обърна страницата.