Фред Саберхаген - Октагон

Точно излизаха от паркинга на пицарията, когато радиостанцията на Ед сигнализира. Той отби встрани, откопча я от колана си и проведе някакъв разговор — или поне се опита. Беше прекалено шумно. Джен не успя да разбере и половината от онова, което някакъв глас се опитваше да му съобщи. По-голямата част от съобщението изглежда се състоеше от кодове и числа.

— Добре — каза Ед накрая. — Добре, ще мина покрай станцията и ще хвърля един поглед.

Той отново закопча радиостанцията на колана си и вдигна очи към Джен. В продължение на няколко секунди погледът му обхващаше и Ханк, който седеше на задната седалка. Никой от тях не бе успял да разбере нещо.

— Искаш ли да видиш каква ми е работата? В по-голямата си част, тя е дяволски тъпа. Точно сега ми съобщиха за катастрофа и бягство на виновника.

— О! — възкликна Джен и си помисли, че за днес се е нагледала на достатъчно насилие. Какви бяха сега намеренията на Ед, да им покаже някакво размазано тяло, за да й докаже, че работата му е важна?

— Искам само да хвърля един поглед — обясни Ед и отново потегли. Направи обратен завой на тясната магистрала и насочи колата извън града. — Вие просто ще ме почакате в колата няколко минути, ако нямате нищо против. Може да е нещо важно. — Думите му звучаха така, сякаш бе прочел последните мисли на Джен и леко се бе отвратил от лошото й мнение за него.

Известно време пътуваха в мълчание. Каквато и да беше тази „станция“, тя явно се намираше извън града. Ед се отклони от тъмната магистрала по гладко застлан второстепенен път, подминавайки някакви забранителни знаци. После зави към една врата, облепена с още повече знаци, зад която имаше необитаема на пръв поглед дървена постройка, с размер на малка къща. Като се вгледа по-внимателно Джен видя, че през един от прозорците се процеждаше светлина. Точно зад вратата бяха паркирани още няколко автомобила, един от които приличаше на военна линейка.

— Ще се върна веднага — каза излизайки Ед, с по-мек, почти извинителен глас.

— Добре. — Джен с облекчение осъзна, че е в състояние да смекчи и собствения си тон.

— Може ли да вляза? — разпалено попита Ханк.

— Не и без съответния пропуск — усмихна се кратко Ед. — А ми се струва, че ти нямаш такъв.

После се отдалечи. Каквото и да направи, когато се приближи до вратата, тя се отвори.

Джен погледна сина си.

— Е — каза тя и млъкна. Искаше й се да си поговори с него, но внезапно бе почувствала неувереност — просто не знаеше как.

— Питам се, къде ли е станала катастрофата? — пое инициативата Ханк.

— Не знам.

До сградата беше паркирана линейка. Ако жертвата е била намерена жива, Джен предполагаше, че линейката би трябвало да е на път за болницата. Дървената постройка криеше тайните си и за момента това я радваше.

Времето течеше. Разговаряха от време на време за това-онова. Джен се опита да си представи, че пише бележка, която да бъде предадена на Ханк в случай на смъртта й и в която обяснява тайните кодове и опасността, грозяща цялата държава. Ханк, компютърният гений, би могъл да се справи с проблема по-добре от нея. Но решението, разбира се, не беше в умението да се работи с компютри, а с хора. Като отстранеше тази пречка, компютрите й се струваха тривиално прости.

Изминаха двайсет минути преди Ед да се върне. Той им се усмихна веднага. Очевидно сега бе по-скоро замислен, отколкото ядосан или разстроен.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Ще ви закарам светкавично у дома. — Преди да каже нещо друго, той обърна колата и я подкара към магистралата. — Просто блъсване и бягство в края на охраняваната от нас територия. Жертвата прилича на нелегално пребиваващ мексиканец. Пограничният патрул твърди, че преди около седмица е имало нова голяма вълна преселници. Със сигурност прилича на испаноезичен. До него е била намерена голяма отвертка, сякаш е работел или се е опитвал да влезе в нещо с взлом — може би в автомобил.

Ханк слушаше с мълчаливо любопитство.

— Ще се опиташ ли да откриеш кой го е убил? — попита Джен.

— Навярно просто ще предадем целия случай на шерифа. Щом се уверим, че проблемът не касае службите за сигурност. Има и нещо странно: човек би си помислил, че там, където е бил намерен, би трябвало да има и паркирани коли, в които да се е опитвал да влезе. А ако е работел нещо по собствената си кола, къде е изчезнала тя?

— Открадната? — предположи Ханк.

— Наоколо имало следи от автомобилни гуми, както разбрах, но били твърде неясни, за да вършат някаква работа. По дрехите му имаше следи от боя, навярно от колата, която го е блъснала. Ще трябва да ги проверим.