Фред Саберхаген - Октагон

— Може да има връзка. Алекс е невинен, мога да те уверя в това. Джен, казваш, че не си присъствала на катастрофата. Но навярно можеш да ми разкажеш някои подробности за това как се е случило, какво казват хората, които са били там.

Джен вече бе сигурна, че на другия край на телефонната линия наистина е Робърт Грегъри. Може би си беше припомнила гласа му, който бе чувала в детството си, а може би просто бе готова да повярва на всеки, който изобщо звучеше успокоително.

— Бях на работа — започна тя и разказа подробно как е била повикана, как е идентифицирала тялото на Хенри, какво е чула досега за катастрофата от следователите. — Разбирате ли, тази експериментална инсталация за слънчева енергия е точно до пистата. Доколкото можах да разбера от онова, което ми обясниха, нещо се е повредило в контролната система на огледалата, които фокусират слънчевата светлина към централната кула. Поради това цялата светлина е била насочена към самолета, точно когато е отлитал. Хората в контролната кула са видели какво става, но, разбира се, не са можели да направят нищо. Светлината и топлината са били достатъчни, за да накарат самолета да катастрофира. И да избухне в пламъци.

— Представям си го отлично… Джен, това звучи много странно. Звучи смешно. Контролната система на огледалата в подобна инсталация не трябва да е много… сложна, доколкото мога да разбера. Просто едно обикновено съоръжение, което усеща къде е слънцето… Не разбирам как би могло да се повреди по такъв начин.

— Точно това непрекъснато повтаряха помежду си и хората там. Но разбрах, че има и нещо друго. Била е свързана някаква поддържаща компютърна система, просто, за да бъдат по-лесни проучванията и да се следят резултатите.

— А-ха — каза далечният глас.

Джен вдигна поглед. Ханк, който току-що бе влязъл в кухнята от коридора, бавно се приближаваше. Очевидно слушаше телефонния разговор.

— Джен — продължи мъжът на телефона, — питам се дали Хенри не ти е оставил някакво специално писмо. Имам предвид, може би нещо, което да ти бъде предадено лично след смъртта му. Предполагам, че си му най-близката роднина или приятел.

Тя погледна отново към етажерката за писма, после отмести очи.

— Какво писмо? За какво?

— Ако и когато го получиш, ще разбереш безпогрешно. И ще разбереш, че се отнася до мен. Не искам да го обсъждаме по телефона. Но държа да знаеш, че съм готов да ти окажа всякаква помощ, за да се справиш с проблема. Ще запомниш ли това?

— Ще го запомня — отвърна рязко тя, а после съжали за тона и бързината на отговора си. Мъжът в другия край на телефонната линия вече не би могъл да има никакви съмнения, че писмото от стария Хенри й е било предадено.

— Джен, значи знаеш, че когато е бил убит, Хенри е бил на път да се срещне с мен.

Застанал до Дженифър, Ханк взе една троха от какаовия кейк и я изяде. Момчето гледаше майка си.

— Да. Да, зная това.

— Но не ме попита защо е тръгнал към мен. Затова приемам, че знаеш нещо и по този въпрос.

— В такъв случай грешите. Не съм го питала защо заминава да се срещне с вас и той не ми е казвал.

— По гласа ти съдя, че изпитваш подозрение към мотивите ми, Джен. Е, това е естествено. На твое място и аз щях да съм подозрителен. Моля те единствено да не ограничаваш подозренията си само до мен. Защото не съм единственият, който представлява опасност за теб.

— Какво имате предвид? — Джен се надяваше, че синът й не чува гласа от другия край на линията — по лицето на Ханк не се забелязваха белези за подобно нещо. Тя отмести поглед от него, за да не му разкрият очите й ужаса, който изпитваше.

— Струва ми се, че там има хора, Джен, от които трябва да се пазиш. Хора, които навярно са били в контакт с Хенри, чиито имена и лица не познавам. Може би… някакви политически съмишленици. Не знам доколко е бил замесен в политиката през тези последни години.

— Донякъде. — Джен хапеше устните си.

— Те ще твърдят, че са му приятели. Не искам да те плаша… не, това не е вярно. Много искам да те уплаша — не да те паникьосвам, но поне да те накарам да разбереш, че ако притежаваш тайната на Хенри или дори ако само знаеш за нея, ти си в опасност. Не от мен, разбери. Изобщо не от мен. Не съм аз човекът, който го е убил.

О, Боже, помисли си Джен. Думите бяха изречени. И което я плашеше най-много, бе, че наистина вярваше в тях.

Гласът на далечния мъж продължаваше неумолимо:

— Някой друг, а не Алекс, е убил и онова бедно момиче в мотела.

— О, да — възкликна Джен. — Искам да кажа, че не вярвам да го е сторил той. — В този момент тя чу тихия шум от спираща пред къщата кола. Въпреки че навън бе паднал мрак, през кухненския прозорец видя как светят, а после и как изгасват фарове. Ханк се приближи до прозореца и погледна навън, като засенчи очи с прилепената си до стъклото длан.